автор: severianin

В огнището водата плискам с шепа
да угася жаравата запалена.
Жарта отвръща с пара, с гневен шепот –
и стават пепел пламъците алени.

Водата на забравата изливам
върху жарта на старите обиди.
Остава само шепа пепел сива
и само белег може да се види.

Течащата вода на дните тъмни
гаси жарта на огъня у мене
и утре сутрин може да не съмне
или огнището да е студено.

Текат през всички нас води могъщи,
гасят огньове, светли искри давят,
жаравата ни в пепел се превръща
и рядко въглен в пепелта остава.

Аз крача през водите бързотечни,
по глътка всякаква вода отпивам –
не може огънят да тлее вечно,
жарта у мен с годините изстива;

затуй ми трябва изворчето скрито
на живата вода – легенда стара.
Тя не гаси жаравата в гърдите,
от нея всеки огън се разгаря.

Една-едничка глътка да отпия,
да плисна върху въглените шепа –
и нека лумне жарката стихия,
макар след нея да остана пепел.