автор: Albatros

Започна моят атомен разпад –
додето хапвах ребърца със гъби,
се счупи седми горен кътник – най-отзад,
а беше зъб! – по-зъб от всички зъби.

А уж го мих редовно с „Лакалуд”,
и уж го масажирах с „Бленд-а-мед”-а,
усмихвах се на всеки – кротък луд! –
дори и на жената на съседа.

Със тоя зъб направо бях щастлив! –
бе издържал юмруци – доста груби.
Използвах го – острилка за молив,
ако случайно ножът се изгуби.

Що мръвка сдъвкахме на теферич!
Със него минах прерии и тундри.
И джипито ми каза: – Слушай, пич,
това се казва кариес профундис!

Болеше – от студеното фрапе.
Не ставаше за телешка пържола.
Но с тоя зъб ме взеха в БКП,
преди туй ме приеха в Комсомола.

И зъболекар нямам си познат.
Пък и със двата крака съм си пътник.
И как сега в озъбения свят
ще карам аз без седми горен кътник?

Изправен съм пред страшен нервен срив! –
не стига, че съм гладен, пък и беден,
усещам как езикът ми хаплив
във дупката върти се като свредел.

Сега пред вас – убит от черна скръб,
съвет ви давам – и не искам ресто –
пазете своя седми кътен зъб –
и, моля ви, усмихвайте се често!