автор: nikikomedvenska

Септември си тръгва. Последният намек за лято
поема нагоре и вече преваля баира...
А долу се плъзга самотното време, когато
животът узрява, поема си дъх и умира.

Небето е синьо. Но синьото вече е голо
и сутрин студът по лицето му драска и чопли.
Листата се ронят и бавно се спускат надолу,
където пръстта си прибира змиите на топло.

И не че е тъжно – светът се търкаля, не спира,
пилее си дните с куража на сетен бездомник,
отдавна разбрал, че животът съвсем не умира,
а само заспива дълбоко. И нищо не помни.

Напролет ще хукне, изпънат и здрав като камък,
ще погне стадата надолу, задъхан и потен,
дори не усетил, че всъщност умиране няма,
а само забрава за всички предишни животи.