автор: Illi

- Двайсет минути.
Жената се облегна назад и впери поглед през стъклото.
Колегата й не беше отместил поглед.
- Не издържам вече - каза той тихо. - Просто не издържам!
- Двайсет минути - повтори тя. - После навлизаме в атмосферата. Ще имаш достатъчно работа, за да не се оплакваш как ти е писнало.
- Ами писна ми вече. Проклета война.
- Войната свърши.
Той изръмжа нещо неразбираемо, наведе се малко напред да погледне показанията на уредите, а после пак се облегна назад.
- Те така казват. Аз не вярвам. Няма да се успокоя, докато не кацнем.
- Аз също. Но това не означава, че трябва да се превърна в кълбо от нерви.
- Доста спокойна ми изглеждаш - заяде се той. - Ти си просто непоправима.
Тя сви рамене и се отпусна назад, наблюдавайки бавно уголемяващата се планета пред тях. Половината лампички по контролният пулт светеха в червено, уведомявайки пилота, че горивото е на привършване, двигателите работят едва с една трета от мощността си, по-голямата част от щитовете са повредени, а въздушният пречиствател скоро ще спре да работи. Но това нямаше значение, защото след по-малко от час щяха да се приземят и да се отърват завинаги от войната.
- Мира е хубаво нещо - почувства се длъжна да каже тя. - Но никой не го оценява. Приемаш го за даденост, докато не изчезне.
- Ама разбира се - той се засмя глухо и затвори очи.
Под спуснатите му клепачи бързо преминаха няколко картини - космическата станция избухва, огнените вълни се разстилат около нея и всеки кораб, който докоснат, се взривява. Там бяха останали почти петдесет души персонал, неуспели да се евакуират. Ескадрон на звездните пирати се появява от хиперпространството като рой оси и се нахвърля срещу големият тромав товарен съд. Пиратите жертваха само два кораба. Изтребителите на звездната флота влитат в осеяното с останки пространство, покрай илюминатора преминава осакатено човешко тяло. Корабът пред техният избухва, спасяват се на косъм…
- Спор да няма. Примирие с убийци. Мен ако питаш, по-добре да ги бяхме изтребили всичките. Око за две, зъб за чене. Кръв за кръв.
- Тогава щеше да си като тях.
- Стига! - той се обърна към нея и я прониза с поглед. - Не говореше такива глупости, след като убиха Диана, нали?
- Престани. Това беше отмъщение.
- Да не би да си им отмъстила вече? Тя ти беше сестра!
- Вземи да млъкнеш, а? Звучиш точно като майка ми - още от сега си я представям, колко ще е разочарована, че аз оцелях, а тя - не!
- Ти самата си разочарована от това, Оля - студено констатира колегата й. - Да не би да искаш такава смърт?
- По-добре аз, отколкото тя. Не, не съм им отмъстила, Сердж. Но не мога да направя нищо повече. Нарушиш ли сделката, ставаш престъпник. Никой няма да каже, че си постъпил добре.
- Ние ще го кажем. Аз ще го кажа. Гледах най-добрият си приятел да умира. Знаеш ли, не изпитах никакво угризение, когато взривих онова гадно…
- Ще делим една килия - прекъсна го Оля. - Виж, остават ни няколко минути. Ние сме едни от последните. Никой няма наоколо, няма пирати, няма на кого да отмъщаваме. За нас остават само… почестите, само… медалите, само… само това.
- Няма справедливост, Оля - сви устни той. - Няма.
- Няма.
Двамата гледаха напред към родната планета, която сега им изглеждаше чужда. Това не беше място за тях - той нямаше да получи своето отмъщение, тя щеше да се чувства като престъпник.
- Оля, помниш ли какво ти казах преди два дни? В големият бой?
- Много глупости наговори ти тогава. Не беше на себе си.
- Оля, казах ти, че ако оживеем, ще се оженя за теб.
- Каза го, да.
- Оживяхме. Хайде да се оженим най после? Нека не е както го исках на станция или на кораб, нека не е капитан, нека е…
- Някой поп, а? - тя се поусмихна. - Защо не. Там долу. На някое място, където не ни познават. Само ние.
- И котката.
- И котката - съгласи се тя.
- Това беше "да", нали?
- Да.
Двамата отново замълчаха. След малко тя се разкикоти.
- Не съм си го представяла така. Нищо не съм си го представяла така. Все си мислех за ресторант и пръстен на дъното на чаша вино.
- Аз си мислех за вечеря на свещи и падане на колене - поклати глава Сердж. - Но ще трябва да се задоволим с военни порциони, дестилирана вода и горящи кораби.
- Почти равностойна замяна… - Оля въздъхна. - Накрая ще се събудим и ще се окаже, че сме в някой лазарет под дълбока упойка и сънуваме всичко това. Проклетата падаща звезда!
- Каква падаща звезда?
- Онази преди осем години.
Той се намръщи.
- А… да. Първата целувка.
- Как го каза само. Да, онази падаща звезда. От тогава всички планове за живота ни се объркаха. Корабната служба, изследователските мисии, новите сектори, хиперпространството и накрая тази война.
- Така и не разбрах какво си пожела ти тогава.
- Ако ти кажа, няма да се сбъдне.
- Стига де - той се усмихна. - Нали знаеш, че това е само метеорит. Не изпълнява желания. Хората изпълняват желания. Не камъните. Не звездите.
- Разбиваш цялата романтика. Пожелах си да останем заедно.
- А…
- Ами ти?
- Аз си пожелах да се оженим. Виж, че се сбъдна.
- Така изглежда… - тя се вгледа в дисплея. - Осем минути.
- Почти стигнахме. Ето ни, идваме. Прокажените се завръщат!
Двамата се разсмяха.
- Нивото на вредни газове се повишава - отсъди тя. - Полудяваме.
- Най-много да се задушим и да не си получим парчетата метал, закачен на шарена лентичка.
- Няма да е голяма загуба. Но за съжаление, ще трябва да ни гледат в очите, като ни ги дават. Няма да е посмъртно. Ще стигнем. След седем минути навлизаме в атмосферата.
Тя протегна ръка и хвана неговата. Двамата не отместваха погледи от Земята.
- Там е нощ - каза той след няколко минути. - Вече не помня кой месец е. Ти знаеш ли?
- Май. Средата на Май. Прекрасно време.
Красотата на Земята ги накара да затаят дъх. Градовете в тъмната страна сияеха, светеха и трепкаха като пръснати звезди, като диамантен прах върху черно кадифе, а линията на мрака незабележимо бавно пълзеше по кълбото. Облачни спирали покриваха небето, невидими вълни набраздяваха повърхността на синият океан…
Корабът се разтърси. Нови лампички светнаха в червено, алармата започна да вие настойчиво, червеният знак за опасност светваше и угасваше.
- Какво по дяволите става? - Оля се опита да направи нещо, но нямаше как.
Всички основни системи бяха извън строя. Двигателите спряха. Електрическата инсталация не можа да поеме натоварването, накъде отзад нещо изпука, малки огнени езичета облизаха стената и лютив дим изпълни тясната кабина на изтребителя. Само ако корабът-майка беше оцелял! Само ако бяха по-внимателни последният път! Ако просто…
- Недей, миличка, недей така - Оля безумно оглеждаше таблото, по което и последната светлинка беше изчезнала. - Не…
- Свободно падане - с променен, спокоен глас заговори Сердж. - Ще изгорим в атмосферата. Системите са се претоварили. Няма какво да направим. Ние…
Не посмя да издаде присъдата. Нямаше надежда, обаче. Никаква.
- Не е възможно. Не, не, не е възможно - повтори Оля. - Всичко беше наред! Не искам да умра!
Очите й останаха сухи, докато гледаше как земята се приближава, все повече и повече, все по-бързо, черното кадифе и блестящите диаманти…
Протегна ръка в тъмното и срещна тази на Сердж.
- Падащата звезда - изкрещя тя, за да надвика воя на вятъра. - Не си пожелах да останем заедно! Сердж, пожелах си да останем заедно до смъртта!
- Е - той се разсмя - желанието ти се сбъдна. Виждаш ли, нищо лошо не става, ако кажеш какво си пожелал.
- Напротив! Твоето желание не се сбъдна…
- Няма значение - кабината се нагорещяваше все повече. - Важното е, че сме заедно
- В такива случаи се казва "обичам те" - каза Оля. - После чакаш да умреш.
Сълзите се стичаха от очите й, сълзи на страх, на отчаяние и ярост, защото умира по толкова глупав начин.
- Е… Обичам те, Оля…
Тя не можа да отговори.

- Виж… - тя посочи нагоре. В тъмното небе се изписа огнена следа, разгоря се ярко и изчезна. - Пожела ли си нещо?
Той се усмихна и я целуна.
- Да.
- Това беше знак. Падаща звезда… невероятно!
- Аз не вярвам в това…
- А трябва - тя се усмихна в тъмното. - Не ми казвай, че е просто парче камък. Мисля, че сбъдва желания.
- Е, какво си пожела?
Тя се засмя.
- Не, не, няма да ти кажа… после няма да се сбъдне.

Пиратът увеличи скоростта и полетя обратно към кораба майка. Никакъв мир. Това беше първият изстрел от новата война.