автор: verysmallanimal

Махни му юлара, па го плесни по задника – нека припка на воля с широко отворени очи. Ей туй му трябва на човека, а не да го запреш цял живот в туй загубено село.
Свят, свят да види! И светът да го види, а че да го прегърне, да го залюлее и да му налее малко акъл в селската чутура. Като Денчо Аргира – то Монголия ли не беше, то Либия ли, че и в Гърция две години стоя – изръшка света от север на юг и от изток на...накъдето там се пада. Аз, вика, съм световен човек, не съм лалугер като вас, дето като идете до Сливен и три месеца се хвалите, сякаш на канарените острови сте били. Разправя той, а ние мълчим. Мълчим, щото прав е човекът. Той затова си идва в село от дъжд на вятър, колкото да ни покаже новата си кола, дето я купил на старо в Стара Загора. А разказва – страхотия! Кръчмата утихва и всичките на едно голямо ухо сме се обърнали – сакън да не изтървем нещо. Не, че много му вярваме, ама интересно, все пак. Ей за тия кенарени острови – бе кой е луд да му вярва, че такива неща има! Да са каменни, да са дървени, иди-дойди, ама кенарени...Разбра се после, че не били кенарени, ами канарски тия острови, че канарчета там много въдели. Разбра се, ама съмнението си остана. Както и да е – той мераклия да разправя, ние пък мераклии да слушаме, та върви работата. Дето вика Денчо – вин-вин. Не е много ясно какво е това вин-вин. Доколкото разбрахме, нещо като: Хем ти си пиеш ракията, хем Жеката ти прибира парите. Ябанджийски приказки.
Миналата неделя, като си беше дошъл да пръска лозето, ни свари таман като се дърляхме за Сънлив вир – има ли, аджеба, самодиви там или няма. Послуша, послуша малко, па се изцепи:
- Ала-бала са тия вашите самодиви, не друго. Всяко село си има градски митове, ей тъй, за забавление и за плашене на дечурлигата.
Е, викам си, спипахме го сега – как тъй село да има градски...такова де, митове. То било нещо като приказка, ама не да е писана, а така – разправят си го хората като им доскучае. Обаче не се дава нашият – тъй била думата и нямало значение град ли е, село ли е – важното било, че тия митове ги имало навсякъде. Няма как, съгласихме се. Даже едно такова хубаво ни стана – колкав е Мамин дол, пък градски митове си има, точно като София или дори Париж. Те, техните приказки може и да са по-засукани, но нашите пък са по-истински. Сигурно щото са открай време, та народът е свикнал да ги разправя и да им вярва.
Като например – защо в Мамин дол има толкова столетници. То и другаде има – Кутра да вземем – и там има, обаче тук са повече. Според старците, дето ги разправят тия работи, то е отдавнашна история, още от времето когато ни електричество, ни джапанки, ни лимонада е имало.
От тогава, та досега, нощно време може някой да види малка светлинка да се щура из балкана, а ако е по-близо и да чуе как някой тихичко си говори – жално, като че се оплаква от нещо. Казват, че жена било – слаба, прегърбена и цялата в черно. Казват още, че видиш ли я, трябва да бягаш надалеч без да се озърташ, че инак туй ще е последното, дето си видял. Защото това била смъртта. А бай Тотьо вика, че била съдбата. То без друго съдбата на всеки е да умре някой ден, та няма голяма разлика, мисля си аз. Та тая жена – смъртта де – обикаляла наоколо да търси любовника си.
По онова време смъртта не ходела с коса на рамо, че да реже глави, ами изпивала на човека животеца – погалвала го по главата, целувала го по устните и хоп...има човек – няма човек. Дошла веднъж по нашия край да забере някой си старец, на който му било дошло времето. Хубаво, но объркала къщите и вместо при дядото влязла в съседната къща. А там живеел млад ерген – Стоян му било името. Височък, строен и хубавец бил Стоян, а живеел сам, че родителите му някаква болест ги била отнесла. Седял си нея вечер нашият в кухничката и се комкал с винце. Щото, нали, като бъташ цял ден по къра и вечер ти се прищява да си оплакнеш гърлото от прахоляка. Влязла смъртта – ни да почука, ни да се обади – и като погледнала в тефтера си, рекла:
- Айде, Минчо, време е. Осемдесет години изкара, стига ти.
И тръгнала да го целува.
- Стой! – викнал Стоян – Какви ги приказваш? Нито съм Минчо, нито съм стар! Я виж!
Пресегнал се и увеличил огънчето в газената лампа. Като станало по-светло смъртта видяла, че вярно – млад човек стои пред нея, има-няма двайсетгодишен. Стоян също я загледал – тя, смъртта тогава била по-млада, не била изгърбена и въобще хващала окото. Почти хубавка. И друго видял нашият – от смущение ли, от що, ама се изчервила.
- Ааааа – измънкала смъртта – Май съм се объркала...Е, нищо де, така и така съм дошла, дай теб да взема. Толкова път бих до тук...
- Как тъй ще ме взимаш, аз не съм си поживял още, какви ги приказваш! Я ме погледни, млад съм още, пък и толкова работа ме чака!
А тя пак налита да го целува, мръсницата:
- Абе има-няма работа, тръгваш с мен и това е. Няма отърване, да знаеш.
- Хубаво де – отвърнал Стоян – като няма отърване, с бай Минчо какво ще стане?
- Бай ти Минчо ще изкара още някоя годинка, пък после ще му мислим.
Стоян дръпнал един стол, сложил още една чаша и рекъл:
- Бе ти май няма да се откажеш, ами я седни да пием по едно вино, че засмян да си ида, а не да хленча като някоя баба, за срам пред цяло село.
Какъв ѝ бил обичаят на смъртта не се знае, ама този път решила, че след като е сгрешила, полагала му се на Стоян малко отсрочка. Седнала, Стоян налял вино в двете чаши и се усмихнал:
- Е, хайде, живи и здрави да сме! – и изпил своята до дъно.
Налял си още една, изпил и нея, а смъртта се куми и не ще да пие. След третата чаша Стоян съвсем се развеселил, облегнал се назад, притворил очи и казал:
- Сега, ако искаш, целувай, тя мойта се видя...
Надигнала се смъртта от стола, долепила устни до неговите и взела да му изпива живота. То добре, ама момчето било младо, бъкано с живот, пък и бая вино изпило, та работата нещо се пообъркала. Минала минута, минали две – тя пие, а на него нищо му няма сякаш. Отдръпнала се смъртта, облизала устни и рекла:
- Я, такова нещо не се беше случвало...и ши мишля...какво ши мишля...Глей ти!
Множко и дошло виното, дето изсмукала, пък и Стоян нали хубавец – омаяла се, горката. Бузите ѝ пламнали, а в черните ѝ очи присветнали искрици.
- То аз не съм си поживял още, ама като гледам и ти такова...не си живяла кой знае колко – засмял се Стоян.
- Аж не живееея, аж шъм шмъртта бе! – Изфъфлила смъртта, после се изкикотила и пак го целунала. – Ама и ти ши един...Толкова...как ше кажва? Ааа, жижнен! Я...я ми налей и на мене туканка, ама маааалкичко, шъвшем малкич...ко.
Колко са се черпили не се знае, а по някое време смъртта обвила с ръце шията на Стоян и прошепнала в ухото му:
- Винаги съм се чудила...Какво е да се любиш? Нали така децата...нали живот раждате така? Аз не мога, аз съм смърт. А ми се ще да разбера...
Поседели миг или два така, а после Стоян я вдигнал на ръце и я занесъл в другата стая, където било леглото му.
Какво точно са правили един господ знае, но през цялата нощ светкавици цепели небето и не се знае кое било по-страшно – трещящите гръмотевици или свирепият вятър, който превивал дърветата доземи. Дълга и ужасна нощ била. Нощ, в която смъртта открила тайнството на живота. Страст и любов се вихрели из малката къща и цяло чудо било, че не я изпепелили.
А на сутринта, малко преди слънцето да се покаже над Голия баир, Стоян тихичко се измъкнал от леглото, целунал за последно спящата смърт и излязъл. Малко по-късно смъртта се събудила, с охкане станала и се запътила в кухнята. Там, в едно малко, очукано огледало над мивката видяла лицето си – нямало я оная хубост, кожата ѝ била сива и набръчкана, а очите ѝ черни като кладенци. Изпищяла ужасена и хукнала навън. Дълго стояла пред портичката и викала Стоян. Викала тя, ама нямало кой да я чуе – изчезнал Стоя, запилял се някъде из балкана и никой никога вече не го видял.
Е, това е. От тогава смъртта обикаля из горите и по чукарите и търси оня, дето ѝ открил какво е туй да живееш и да се любиш.
А за столетниците в Мамин дол – ами докато се губи из балкана, смъртта често забравя за какво е тръгнала и вместо да ходи по къщята и да прибира тия, на които им е ред, тя се опитва да открие своя Стоян. И малко по малко хората току навъртят стотака.
Тъжна история. Ама и хубава. Не ги знам ония на канарските острови какви ги диплят, обаче едва ли имат толкова столетници като тук. Може и да въдят канарчета, дето вика Денчо Аргира, но то нали живот ти трябва, та да му се порадваш на туй канарче.
А ние не бързаме с умирачката. Ходим по къра, вършим си работата и гледаме да не срещнам оная, черната, дето скимти наоколо нощно време. Уж градски мит, ама...