автор: DimitarG

Никой не можеше да предположи, че са братя. При по-внимателно вглеждане или при предупреждение се откриваха сходни черти, главно в областта на веждите, но ако някой ви подготви, то и вие ще забележите такива прилики дори при хора от различни континенти.
Орбитите над очите им бяха леко изпъкнали, а окосмяването по тях - обилно и сключено. При единия това изпъкване водеше до почти животински изцепки, когато се напие и при другия хората също не бяха от особена важност, но една машина да се намереше из света, всичко останало губеше значение. Наричаха го Механика, още преди да се вглъби дотолкова в различните превъплъщения на метала и гумата, преди да остарее достатъчно за да няма собствено семейство и на никого да не прави впечатление, че не продумва с месеци. През едно лято преди четиридесет години срещна учителката си по математика около селото. Видя я да бута велосипеда си, а скъсаната му верига правеше струйка пушек след загорелите й прасци. Той се загледа в тях, а тя се загледа в него. Почти нямаше мъж в околовръст, който да не иска да погали, да сложи на раменете си или поне да налигави тези прасци. Клюкарките разправяха, че си го търсела, кучката, но информацията на бабешкото разузнаване стигаше до там, което беше странно. Пред тази структура нищо не оставаше скрито покрито. И да е имало волности, те си останаха в учителското съсловие, което показваше, че или умните хора могат да поддържат доста добро ниво на секретност или че всичко е било мокра фантазия на някой отхвърлен самец. В този горещ следобед обаче момчето се интересуваше само от това, как се е разпаднала веригата на велосипеда, хем беше германска и с набити на топло нитове. Внезапно, без никой да го е молил, дребосъкът се овъргаля в прахта и за десет минути мълчаливо и злокобно й поправи превозното средство. Дали защото го стори почти насилствено, с което я уплаши и отврати малко, дали защото я лиши от намерението да разходи даденостите си по жълтия фон на житата или по някаква друга причина, накрая вместо да му благодари, тя припряно пое кормилото и се понесе бързо-бързо към вкъщи. Макар да беше още в долните класове, пълното безхаберие относно половите различия при хората не можеше да не докара определено раздразнение у учителката му, но то нямаше как да знае това, за разлика от брат му, който въпреки, че беше с две години по-малък, така си беше устроен, че ако стои пред дама, никаква верига нямаше да погледне, ако ще да го плеснат през лицето с нея. Нямаше кой да научи момчето, че една жена би ходила с дни пеш, но по-трудно ще преживее да гледат на нея като аксесоар на велосипед, докато младостта й се изпарява в жегата на някое поле.
То остана загледано в точката, където изчезна поправената верига, обрамчена с чифт прасци и си тръгна чак когато падна нощта. Така, в сърцето на лятото, зашеметено от трудността на сигналите, които му подаваха живите същества, момчето взе решение да заглушава тези сигнали до колкото му е по силите в по-нататъшното си пътешествие в света на механичното. Както се оказа после и животът нямаше да му предостави много шансове за поправителни изпити в тази насока. Животът е от най-строгите учители, нищо, че когато си малък изглежда иначе.
Наесен, в първия учебен ден, щом класът се събра отново учителката го изкара пред всички и така, че сарказмът й да бъде разбран и от най-глупавите, заяви:
- Ето това е механикът на училището! Да му пожелаем, всичко нататък да преодолява със същата лекота, с каквато поправя велосипеди.
Насред последвалия кикот, момчето се зарече и то само, защото знаеше от баба си, че е грехота да се кълнеш за щяло и не щяло, да се отдаде напълно на решението, взето покрай поправката на веригата.
Брат му израсна едър, красив и широкоплещест. Имаше моменти, когато като влезеше някъде, сякаш въздухът спираше. Дори мъже се обръщаха след него на улицата. Както подобава на красивите, властни мъже, които получават без проблеми това, което им е достатъчно, той не учи нито минута повече след като завърши средното училище и никога повече не изпита потребност да се усъвършенства. Ожени се за най-красивото момиче на селото, което по едно време имаше някакви идеи да завършва институт за учителки, но бързо беше вкарано в пътя, който минаваше през няколко големи оранжерии за зеленчуци и две деца, народени през година. С лекота пренесе геройствата от невинните момчешки сбивания и съпътстващите ги сръдни и в живота си на възрастен. Веднъж преби като куче финансиста на кметството. Онзи се беше натряскал в кръчмата и бърбореше, че вариантът Механика да няма семейство устройва идеално брат му, тъй като децата му ще наследят и неговия дял. Това не беше лишено от логика, ако не познаваш тези, за които говориш. Макар различни колкото си искат двамата братя имаха силна връзка и имотите нямаха никаква роля в нея. Механика просто беше мълчалив и не особено ангажиран със страданията човешки, иначе пренасяше практичността на всяка машина, с която се запознаваше в ежедневието си. Малко масло, малко бензин! И се справяше отлично. Като за самотник. Никога не беше оставал без пари, нито някой, на когото беше поправил я пералня, я трактор го беше завличал с пари. И нямаше как да е иначе. С каквато страст Механикът се хвърляше да оправя нечии машинарии, с такава брат му се спускаше да го брани, без значение дали е необходимо. Отдавна всички бяха свикнали със странностите на селския техник и го бяха приели като неизменна част от пейзажа за да го тормозят, както това се случваше в гимназията. Обаче брат му си имаше собствена война с евентуалната човешка неуважителност. Някои наричат това мнителност, някои ненужна агресивност, дори шизофрения, повечето го наричат избиване на комплекси. Всъщност това е най-неадресираната глупост, която съм чувал да се тиражира по целия свят. А, и тази да не се приемаш на сериозно, но това е друг разговор. Както и да е, в резултат на избиването на нещо, наречено с мъглявия термин комплекси, малко преди големият да замине да учи в техническия техникум в столицата, никой не смееше дори да погледне двамата братя. На Механика това вършеше отлична услуга – в колкото по-малко хорски ситуации му се налагаше да влиза, толкова по-добре се чувстваше. Но другият нямаше угодия! Ако го погледнеха нагло в очите или му кажеха нещо накриво – лошо! Ако минаваха по другия тротоар като го срещнат - пак. Много алфа мъжкари стават жертва на този разнобой. От една страна искат да властват на всяка цена, от друга лелеят да са обект на искрено уважение и възторг. И тук няма значение в кой клас са напуснали училище.
Единствените живинки, които можеха да накарат ръцете и сърцето на Механика да пуснат отвертката, бяха племенниците му. Две момчета, в които мозайката на наследствеността беше комбинирала хубост, сръчност, пъргавина и пестеливото използване на словото. Още щом се осъзнаха като човеци, те разделиха заниманията си в житейското школо на две. От баща си възприемаха походката, рязкостта и нулевият страх от себеподобни. С чичо си бяха като че ли по-близки. Можеха с часове да клечат около него и да наблюдават как майстори странна установка с двигател и един голям железен конус отпред, която, оказа се, разцепва като солети големите пънове за огрев на четири или да придържат, без да се налага да им се обяснява къде, стъкло за да му се изреже кръгъл отвор по средата. Механикът си позволяваше да да ръсне малко повече от торбата с думи, когато момчетата наблюдаваха работата му, защото преди това не беше отчитал като необходимост да поясни на когото и да е каквото и да е от това, което прави. Обичта поначало е трудна за количествено измерване. Колко я има обаче в такива сложни взаимоотношения при такива сложни хора, като че ли е по-лесно да се определи. В момчетата Механика виждаше съюзници, причина да има и други живи твари по тази планета и собствената си кръв, ако беше потекла на другаде, а не в посоката на онези разюздани прасци преди толкова много време. В името на тези неща не е никак трудно да дадеш и живота си, само, че носителите на такава обич рядко се бият в гърдите и се кълнат, че биха умрели за еди какво си. Това правят други хора. Братът на Механика изгони позорно тъста си, който щом се родиха момчетата, започна да се навърта с пълни с бонбони и банкноти джобове и да се опитва да ги спечели за еснафските си каузи. Инструктира и жена си, после заплаши почти цялото село, че ако само си помислят да говорят някакви неверни неща на синовете му, ще ги убие като бракувани коне. Доверие имаше само на брат си. Кажеше ли се, че децата са при него, сърцето му мигом се отпускаше. Понякога ги наблюдаваше скрито зад плета и в такива моменти беше сигурен, че дори и от такива лошотии като него има нужда на този свят след като Бог му беше дал толкова много. На младини имаше една любовница, умно момиче, но вятърничаво. Все четеше стихотворения, пиеше вино и както си спореше на висок глас изведнъж се разплакваше. Ставало й мъчно за целия свят. И за Механика плачеше. Толкова самотен й се виждал, че сякаш не хвърлял сянка като ходи. „ Майната ти!” – Мислеше си сега брат му, опрян с гръб на плета. - Какво като си чувствителна, това не пречи да си сляпа. Щом не можеш да я видиш точно тази сянка.” И си плюеше в пазвата, че не се ожени тогава за нея.
Момчетата много обичаха да плуват, а баща им не умееше никак да се справя с водата. Криеше това ревностно, защото какво ще си помислят всички и къде ще отиде цялото страхопочитание, което им налагаше? Механика знаеше това и когато двамата го помолеха да отидат заедно на реката, мигновено захвърляше всичко и припваше. Да не би да се увесят на врата на баща си и някак си с момчешката си интуиция да разгадаят тайната му. Макар да беше отличен плувец, къпането вече му се виждаше излишна загуба на време, в което може да се оправи някой двигател например, но приемаше стоически това си задължение. Намираше все пак начини да не бездейства съвсем и докато наблюдаваше племенниците си все нещо мереше и съобразяваше. Ако питаха него би направил моста по-висок и по-къс, защото някой некадърен майстор го беше захлупил над водата, а едната тръба наистина идваше врповече за ширината на пътя отгоре. Това беше причината за постоянното затлачване на отвора и някой ден само змии и гущери ще бълват от там, сигурен беше Механика.
Един ден Механикът седеше на топлия цимент по коритото на реката при преминаването й през мостчето и с едното си око наблюдаваше момчетата, които се състезаваха между бреговете напряко, а с другото мълчаливо отчиташе с колко се повдига нивото на воден канал с що годе постоянни размери, когато в него се потопят две тела с чорлави коси и общо тегло приблизително колкото мотоциклет. Чудеше се и къде се дяват тогава толкова много боклуци, които съседите му изхвърляха нощем в клетото природно образувание и как до сега не е преляло. Дъвчеше старателно една тревичка когато едно от момчетата извика и вдигна драматично ръце. Механикът се изпъна като котка и цялото му същество се преобърна. За част от секундата изчака, защото децата си правеха шеги понякога. Не беше присъщо на възрастта им да забележат, че освен интереса си към невеществените проявления на битието, чичо им беше загубил и чувството си за хумор. Когато обаче и двамата бяха засмукани като тапи в гърлото на моста, Механикът без да се замисля взе на три скока разстоянието до другия отвор и зачака със сърце в петите. Нямаше откъде другаде да се покажат племенниците му. В движение забеляза един крив клон, наподобяващ врана, който тъкмо влизаше през първия отвор. Когато го видя да излиза от другата страна, а от момчетата нямаше и помен, Механикът скочи във водата, пое си толкова шумно въздух, че сам се учуди колко гръмогласен може да бъде и се гмурна. Премина с бясна скорост два или три пъти разстоянието в тръбата. Късаше с гърдите си клони, водорасли и найлонови чували, а краката му риеха наноса с мощността на багер. Двете момчета, които се бяха скрили в началото на подмостовото пространство и видяха чичо им да се спуска обезпокоен към другия край, скочиха на моста и все още усмихнати гледаха реката, която точно на това място доста забавяше хода си. Водата от тръбата първо стана черна, след това повърхността се покри с всякакви боклуци и накрая тръгна свободна от препятствията на пътя си. Децата си представяха как после щяха да се смеят заедно с Механика, че е редно да му се платят някакви пари от кметството, задето от страх е отпушил моста. И да му разкажат в кой филм са гледали това с криеницата в тръбата.

В последвалия потрес на всички им беше ясно, че Механика се е удавил. Поне десет свидетели го бяха видели да се гмурка и нито един да се покаже след това. Едва ли беше изплувал надолу по течението, за да си направи шега като се скрие. Не и той. Трупът щеше да изплува някъде, не се знаеше само кога. Брат му изрита пияниците от кръчмата, въоръжи ги с лопати и ботуши и цяла нощ претърсваха. На зазоряваше те едва се влачеха, но той ги поглеждаше с такава ярост, че не смееха да гъкнат. После изчезна и след малко селото беше огласено от грохот, който водеше огромен прашен облак след себе си. Преди седмица Механика беше завършил ремонта на големия трактор на стопанството, който седеше ням и с прекършени крайници поне три години. Сега тази гигантска машина влезе уверено в коритото на реката и само с няколко движения отклони водата й точно пред моста. Братът знаешe, че колкото и да е могъща техниката, природата все пак ще надвие и без да се бави скочи от трактора на току що оголилото се дъно. Нахълта в тръбата на моста, после изскочи блед като мъртвец и премина от другата страна, откъдето се чуха сподавени хлипове. Всичко стана толкова бързо, че дори пушилека от пристигането не се беше разнесъл и за зяпачите отстрани всичко беше само прах и стонове.
Щеше да мине доста време, преди да успеят да възстановят напълно случилото се онзи ден. След като беше преминал веднъж цялото пространство под моста и не намери децата, Механика се беше върнал обратно и като не ги е видял и там, явно отчаянието го е обзело. Каква сила се е вляла в мускулите му, да пробие цялата растителност вътре, никой не можеше да обясни, но когато брат му се оказа лице в лице с него, картината беше повече от страшна. Механика просто беше изпуснал всичкия си въздух и за по-сигурно, че водата няма да го изхвърли от прегръдките си, беше навил няколко от останалите коренища около китките си. Изглеждаше като разтворил за прегръдка ръце. Брат му пое прегръдката със същото учудване и неопитност, помисли за нещо свое си и бавничко го изнесе навън. Изпитваше много скръб и уплах от тази първа и последна прегръдка между тях и нямаше как да знае, че Механика вземаше съдбоносните си решения винаги през лятото и то в най-прашните му страници.