автор: vesan

Това е всичко. Май готов съм вече.
Парче сапун, конопено въже
и табуретка... В мрака недалече,
зад двора на съседите, мъже

се карат шумно... А сърцето бие
във гърлото и времето се влачи...
Хартия, молив, свещ, шише ракия...
отпивам глътка... Пея или плача?

Каква ти песен... виж какво излиза!
Бездомен пес отчаяно зави
синхронно с мене някъде наблизо.
Приятел, май и теб не ти върви?

Ела при мене скитнико. Двамина
да си повием заедно. Изглежда
ненужни сме. Примигва стеарина,
догаря сякаш плаче без надежда.

Ще пеем ли? Едва ли, но да вием –
пияно, жално, тъжно и фалшиво...
Две кучета проскубани сме ние...
поети непризнати и красиви

души, приятел... Дрезгавия глас
от хрипкавата песен на дуета
заглъхна в мрака меланхолно. Аз
се взирам във хартията. Поета

у мен се пита; За какво да пиша?
И за кого? И кой ли ще си спомня?
Ще си отида тъжен и излишен,
ненужен като кучето бездомно

до мене свито... Знаеш ли приятел,
че болката в душата е по-силна
от болката във тялото. Която
изгаря те... прости ми, че съм пил, но

осиротях, и никому ненужен
съм като теб... самотен неудачник...
Седя и пия... пуша... с тебе друже
говоря си... Говоря си и плача,

а ти с опашка махаш... Чакаш нещо...
Какво? Не зная! Хладен вятър броди
отвън в нощта, а жалката ми свещ е
угаснала... Я дай да се разходим!