автор: Astrid

Митра вдигна главата си нагоре и присви очи при срещата си със слънцето. Тя се сгуши в дебелите одеяла, които бяха натрупани в каруцата и се заслуша в тихите стъпки на коня и лекото пошляпване на камшика.
Мъж на около шестдесет години с кърпа, завързана здраво на голата му глава, водеше каруцата по очуканите пътища към мразовития град. Бузите му се бяха зачервили и капки пот избиваха на челото му и мокреха кърпата. Зад него бяха прилежно подредени всичките вещи на Митра, включително и тя. Леля й я умоляваше да не го прави, казваше й, че е постъпила нетактично и че не трябва да я слуша. Но Митра беше решила. Тя нахлупи голяма пухена шапка на главата си, дебели ръкавици от меча кожа, никога слагани ботуши, стигащи до коленете и огромен кожух. Въпреки топлото си облекло, младата жена се беше завила с две одеяла и зъзнеше, докато вятърът хапеше като хищник необуздано бузите й. Никога не бе излизала от Солитюд, беше свикнала с топлината и лекия бриз, идващ от топлите води на пристанището. Тя се огледа наоколо и очите й зърнаха само изсъхнали дървета, постлани с тънка обвивка сняг. Въпреки слънцето, което не я топлеше изобщо, въпреки очакванията й, времето беше мрачно. Облаци се прокрадваха като крадци в нощта на север и си проправяха път през синъото небе. Митра се размърда неспокойно, искайки да избяга от времето. За момент беше съжалила. Защо трябваше да тръгва? Харесваше й да бъде спонтанна, но не толкова. Но защо и да остава в Солитюд? Беше млада, умна и тъкмо завършила колеж за бардове. Светът бе отворен за нея. Не, тя трябваше да се стегне. Дали знаеха коя е? Мъжът пред нея не се бе обърнал нито един път. Дори когато Митра се бе опитала да го заговори, той бе измънкал нещо под носа си. Тя не се опита втори път. Киран сигурно вече бе побеснял. Тя забрави да му напише писмо. ``Нямах време за губене...`` - тя опита да се успокои, но неуспешно. На тръгване тя отправи последен поглед към тъмната му стая и й се прииска да отиде при него и да го разцелува за последно. Или да го вземе с нея. Каруцата мина през няколко камъчета и се раздруса. Краката на Митра се бяха схванали от студа и тя се опита да размърда безчувствените си пръсти. Не знаеше дали ги мърда или не. Жената се изправи на колене и хвана с двете ръце двата края на каруцата. Тя се доближи бавно към мъжа и го побутна с пръст. Той се размърда и обърна глава, гледайки с крайчеца на окото си.
-Може ли да спрем за момент? - Митра попита плахо и зачака.
Мъжът не й отговори и удари камшика в задницата на коня, който се понесе в бесен галоп напред. Митра залитна назад и падна сред багажа си.
-Джентълмен. - помисли си тя и направи гримаса.
Тъкмо реши да му направи забележка, когато каруцата спря и пред нея се появи една от най-красивите гледки, които беше виждала. Това място наистина можеше да конкурира на Солитюд. Нежни снежинки затанцуваха тих танц, слизайки от сивото небе, и щипеха игриво зачервените й бузи. Малки къщички и заснежени ферми бяха скупчени около голямата крепостна стена, обвиваща града като топло одеяло. Няколко комина пушеха на фона на спокойните и мирни вълни, които поклащаха леко лодките на пристанището. Дълъг мост разделяше бялата суша от Уиндхелм. В далечината тя видя няколко черни движещи се точки. Топлина се прокрадна в сърцето й и кръвта закипя бурно във вените й от вълнение. Дали знаеха коя е? Как ли щяха да я посрещнат? За разлика от жителите на Солитюд, Митра имаше бледа кожа, като тази на северняците. Но сигурно щеше да привлече внимание. Тя се усмихна на себе си. Обичаше вниманието.
-Не знаех, че Уиндхелм има пристанище. - думите се изплъзнаха от устата й и каруцата отново пое бавно надолу към стеблата.
След около десетина минути те бяха пристигнали и каруцарят прибра коня си при другите животни. Останала сама, Митра стана от мястото си и залитна, когато стъпи на твърда земя. Голям каменен мост я делеше от дългите крепостни стени на града. Не бяха толкова величествени, колкото в Солитюд, но изглеждаха по-здрави и сурови. Тя хвана с една ръка кожената си чанта, напъха под мишница едното одеяло и с другата взе една ленена раница, пълна с храна и жълтици. Студът на суровата тундра замрази тялото й, което се беше почти вкочанило. Тази мисъл я накара да задвижи изтръпналите си крака към голямата порта. Двама стражи я подминаха без да я погледнат. Не беше свикнала на такова отношение, всеки в Солитюд я поздравяваше. Може би не знаеха коя е. Тя продължи да върви с бързи и безчувствени крачки, докато не се озова пред голямата порта. Изчака около минута, но никой не я отвори. Тя остави ленената чанта на земята и затропа шумно с юмрук. Една зачервена глава се подаде и огледа отгоре до долу младата жена, след което се скри и отвори портите само за няколко секунди. Беше си представила ситуацията по друг начин. Тя хвана здраво багажа си и влезе в града.
Вътрешността на града беше пълната противоположност на дивотата извън него. Забързани хора минаваха покрай Митра и дори не я поглеждаха. Никога не беше виждала такова разнообразие от хора, а живееше в самата столица на Скайрим! Голям, мускулест и млад аргониан я подмина, носейки няколко дърва. Черни елфи се бяха струпали в единия ъгъл, оглеждайки се за някого, а обичайната шайка пияници беше застанала на входа на странноприемницата. Митра очакваше посрещане, не знаеше къде трябва да отиде, къде да се настани. Сигурно кралицата на Скайрим беше пратила писмо, известяващо идването на племенницата на императора. Или се беше загубило. Тази мисъл я накара да изтръпне. Не беше претенциозна, можеше и да спи на пода ако се налагаше. Като малка не искаше да напуска стаите на прислугите, катереше се по дърветата, понякога заспиваше там. Непретенциозна жена с претенции. Подлудяваше кралицата. Киран също. Горчива усмивка се появи на лицето й. Митра усети как багажът й натежава и тя влезе в странноприемницата. Топлината от работещата камина я обля в мига, в който стъпи вътре. Тя отгърна плаща си и се огледа. На малкото бюро, поставено от лявата страна на входа седеше млада жена към тридесетте, която четеше задълбочено книга. Тя вдигна погледа си към Митра и се усмихна.
-Затвори вратата, влиза студено! - каза бързо тя като натъртваше на ``р``. Северняшки акцент. -Добре дошла в малката ми странноприемница. - жената стана от мястото си и облегна длани на бюрото. - Стая ли ще желаеш?
Митра опипа кесията, висяща на колана си и се зачуди дали парите ще й стигнат или ще трябва да търси в багажа си. Тя кимна глава в отговор.
-Десет сребърника.
Младата жена изкара кесията си и преброи точно десет. Пусна ги в протегнатата шепа на севернячката и прибра останалите си пари обратно.
-Стаята ти е последната в ляво. - жената се надвеси напред и посочи дългия дървен коридор, потънал в тъмнина. - Малко е тъмно. - глупава усмивка се появи на лицето й. - Мога да ти дам свещ, ако искаш.
-Не, благодаря. Ще се оправя. - Митра вдигна ръка в отговор и се запъти към коридора, но се спря за момент и се завъртя бавно на петите си, хвърляйки кратък поглед назад. - Да сте чували новини? Някой да ви е известил за идването на някого? - очите й проблеснаха с любопитство.
Жената се замисли за миг но бързо поклати глава в отрицателен отговор.
-Съжалявам, мила, не. Виж, нека ти помогна, изглеждаш изтощена. - севернячката заобиколи бюрото и взе багажа от ръцете й, като се насочи към дъното на коридора. Тя отвори дървената врата, която изскърца шумно и остави торбите на земята пред малкото дървено легло, като се спря пред нея и се усмихна топло. - Горе има храна, може да хапнеш преди да се е стъмнило. По принцип има музика, но бардът ни е болен тази вечер. Въпреки това в камината има огън, отиди да се стоплиш.
Това бяха последните й думи. Митра не почака минута повече, коремът я свиваше и наистина се нуждаеше да се сгрее. Тя се качи по дървените стълби, които водеха до втория етаж. Голямото пространство беше изпълнено с разпръснати навсякъде маси и столове. Подреден хаос цареше. На пръв поглед нямаше никого и мисълта, че няма да поздравява някого и да слага престорена усмивка на лицето си, успокои Митра, но не за дълго. Тя направи няколко крачки напред и разочарованието я заля. Скътан в ъгъла, прегърбен мъж беше сложил на масата няколко книги и голяма свещ, която му даваше по-добра светлина за четене. Бе погълнат от четивото си, дори не забеляза новодошлата. Бе облечен в скъпи дрехи и носеше голяма шапка с перо на главата си. Митра предположи, че е благородник и умен човек. Фините бръчици по челото му показваха тревога, а дълбоките около устата му показваха колко много обича да се смее. Въпреки че племенницата на императора не искаше компания, тя се запъти към неговата маса. До нея имаше голяма закачалка, отрупана с палта. Навярно забравени. Веднъж сгрети от алкохола, пияниците не мислеха за студа и излизаха навън, оставяйки всичко след себе си. Ако бяха късметлии на следващия ден ги намираха, но в тези дни това бе рядко срещано и невъзможно. Митра свали плаща от раменете си и внимателно го положи върху големия слой дрехи. Мъжът, усетил присъствието й, вдигна глава и срещна погледа й. Стремящ се да бъде учтив, той се усмихна топло. Младата жена реши, че сигурно не е много добра идея да седи при него, затова се насочи към близката маса от другата страна. Тя седна и вторачи поглед към таблата, отрупана със сладки ролца, след което въздъхна тежко. Разочарованието й бе очевидно. Бе очаквала топла супа и нещо, което щеше да я засити. Не бе хапвала нищо от два дена и буквално умираше от глад. Тя вдигна рамене в отговор на себе си и взе едно от ролцата, отхапвайки голяма хапка. Конфитюрът изпълни устата й и бузите й се напълниха със сладко. Потрепна леко при вкуса, но продължи да яде. Тя реши да хвърли кратък поглед към мъжа и установи, че той я наблюдава с любопитство, сложил пръст между страниците на вече затворената книга, за да не забравя до къде е стигнал. Митра изпита странно неудобство и се усети, че изглежда странно в дрехи, които не се срещаха в Скайрим. Не беше облечена подходящо за път, въпреки дебелите слоеве дрехи, с които се бе покрила. Дебела, но дълбоко изрязана и тясна рокля покриваше порцелановата й кожа и придаваха руменина на бузите й. Тъмночервената рокля контрастираше силно на черната й коса, която се бе разпиляла небрежно върху голите й рамене. Ненужно засрамена, тя се покри с ръце и отправи погледа си към стълбите. Колко ли време щеше да й отнеме да се втурне надолу? Отново я заля любопитство. С крайчеца на окото си забеляза развеселеното изражение на мъжа. Тя се надвеси над масата и се опита да избегне идващия разговор.
-Не сте от тук. - каза той със звънлив глас. -Ако не беше по облеклото щях да предположа, че сте от севера. Съзнавате ли, че навън може да замръзнете с това облекло? - той направи пауза и се усмихна. - Вие сте нова...
Митра вдигна вежди в отговор и обърна глава.
-Това въпрос ли беше или предположение? - гласът й бе тих и студен.
Мъжът се изсмя и погледна надолу.
-Само казвам, че щях да ви запомня. - в очите му проблеснаха пламъчета.
Митра се усмихна широко и бузите й пламнаха. Мъжът бе не на повече от тридесет години. Той свали шапката си и показа къдравата си тъмнокестенява коса. Очите му бяха кафяви като кестен, а устните му тънки и разтеглени в широка усмивка. Имаше вид на преподавател, сериозен и интелигентен.
-Защо не се присъедините към мен на масата ми? - той посочи празния стол срещу себе си. - Тук става доста самотно понякога... А и рядко мога да поговоря с някой чуждоземец. - Той се вгледа в красивото й лице.
Младата жена се поколеба за миг. Тя взе едно ролце в ръката си и се премести на стола на неговата маса. Очите й паднаха на няколко заглавия на книгите, поставени на масата. Някои й бяха познати, а други чуваше за пръв път. ``Императорите на Скайрим``, ``Империята``, ``Даедра и черна магия`` и още няколко, които не можеше да види. Тя отмести погледа си върху слабото му телосложение. Дрехите му прилягаха точно върху слабото му тяло.
-Да не сте писател? - попита тя и се загледа в него, посочвайки книгите.
-Не толкова добър, колкото ми се иска да бъда. - тих смях изпълни ушите й. - Мавий. - той подаде ръката си към нейната. Митра го изгледа. Жените в Солитюд никога не се здрависваха с мъже. Трябваше да се поклонят и да подадат ръка за целувка. Но това не беше градът, в който беше отраснала. Тя подаде ръката си и стисна неговата.
-А вие сте?
-Вие ли сте написали тези книги? - отвърна бързо тя, леко засегната. Никой не знаеше коя е. Устните й се свиха в тънка линия.
-За жалост, не. - Мавий се намръщи и ги погледна. - Но са страхотно четиво. Уча много от тях.
-Виждам, че четете за Империята. На чия страна сте във войната? - предизвикателният въпрос, зададен на висок глас с нотка високомерие, накара събеседникът й да вдигне вежди.
Мъжът се засмя на въпроса й.
-Намирам се в града на северняците, би трябвало да съм на тяхна страна ако искам да запазя кожата си. - той направи кратка пауза. - Но уви- не съм. Но не съм и на страната на Империята. Виждате ли, аз съм просто един обикновен авантюрист, който обича да води записките си и възхищенията си от всяко кътче в Скайрим. Нека кажем, че съм неутрален. Но ако трябва да избирам страна... - той погледна към книгите си. - Не знам на коя страна бих застанал... Според мен Скайрим принадлежи на северняците, но това не значи, че Империята трябва да бъде прогонена. Скайрим е за всички. Независимо от раса или пол. - мъжът въздъхна и сви рамене. - Но водачите на двете страни предпочитат да пращат добри мъже и жени на бойното поле, само за да подсилят егото си. Мисля, че цялата тази суматоха е никому нужна.
Митра сподави смеха си.
-Вие сериозно ли? - прекъсна го тя.
Мъжът отново се намръщи и отпи глътка алкохол от чашата си.
-Нищо велико е нямало в тази война. Император Титус е бил глупак.
Митра зяпна в отговор и отмести поглед. Какво си мислеше този човек? Ако не беше отгледана в столицата на Скайрим под крилото на самия император и неговата жена, може би щеше да мисли като него, но тази лекота, с която говореше за политика пред напълно непознат, я изненадваше.
-Какво? - веждите й се събраха и тя присви очи, готова да го залее с питието си.
-Аз съм директен, не мога да се променя. А и това са моите мисли. Мисля, че моето мнение важи също толкова, колкото това на императора.
Това преля чашата. Митра тресна с две ръце шумно върху дървената маса и се изправи светкавично. Устните й се изгубиха в една тънка линия под разширените й ноздри. Ушите й затуптяха силно и кръвта бурно закипя в бузите й. Ръката й хвана първото нещо, до което се добра и замери стената. Последва силен шум и парчета от глинена чиния на земята. Разширените очи на мъжа проследиха отдалечаващата се фигура надолу по стълбите. Червената й рокля се размяташе буйно зад нея и токовете й се забиваха шумно в дървения под. Митра запрепуска към стаята си и подмина жената на бюрото, която вече спеше спокойно, необезпокоявана от шумотевицата на горния етаж.

***

Чистият и приятен въздух в Солитюд изпълваше дробовете на Киран. Той се бе облегнал на лактите си и наблюдаваше от прозореца хората, влизащи и излизащи от Синия палат, облечен в официалната си нощница, или поне така я наричаше Митра. Беше понесъл много подигравки на гърба си заради нея, но въпреки всичко наистина изглеждаше добре в нея. Той се опита да укроти рошавата си коса с пръсти и плисна вода в лицето си, грабейки бързо в купата със студена вода, която беше оставила прислужницата му. Отвори големия си гардероб и затърси с поглед нещо, което не беше слагал отдавна. Кралицата организираше пиршество по случай рождения си ден и му беше заръчала да изглежда подобаващо. Той се облече, приглади отново косата си и излезе от стаята. В дългите коридори цареше пълен хаос. Слугини обикаляха от стая в стая и чистиха всичко, което зърнеха. Киран положи усилия, за да се добере до тронната зала. Няколко глави се обърнаха и кимнаха, усмихвайки се, и продължиха да слушат съсредоточено заповедите на съветника на кралицата. Разбрал, че няма работа там, младият мъж се втурна надолу по стълбите с усмивка на уста. Денят наистина беше хубав. Беше почти обяд и слънцето се бе вдигнало високо, обагряйки крепостните стени на града със златните си цветове. Киран забави крачка из улиците и се опита да попие всяка една малка подробност с погледа си. Никога не бе обръщал внимание на старата жена на пазара, която продаваше никому нужни вехтории, или пък ковачът, който беше сменен преди няколко месеца. Той се вгледа в ковачницата, после в куполите на Синия палат. Погледът му шареше ту към едното място, ту към другото. Сравняваше двата си живота. Миналото и настоящето. Никога не бе мечтал да живее живот, в който ще се грижат за него и ще му слугуват. От непознато, мръсно и захвърлено на улицата момче, той се бе превърнал във важен човек. Разбира се нищо не правеше, нямаше никаква власт, но всички знаеха кой е. Хората, които преди го отбягваха и говореха зад гърба му, сега целуваха ръката му и му се покланяха. Харесваше му. Животът беше хубав за Киран. Той изпъчи гръд при тази мисъл и се усмихна гордо. Киран, едва на двадесет и пет години, бе постигнал много. Но работата му беше свършила. Работата му беше свършила в деня, когато погледна Митра с други очи преди около пет години. Тя бе на осемнадесет, с високо вдигната коса, винаги мълчалива и дискретна. Той бе отприщил нейната дива природа. Сякаш бе пуснал звяр на свобода. И това също му харесваше. Животът му беше хубав...
Младият мъж се разходи по калдаръмените улици на столицата и вдишваше бавно топлият въздух с разширени ноздри. Ъгълчетата на устните му се бяха изкривили нагоре в лека усмивка, а ръцете му лежаха отпуснати зад гърба му небрежно. Тъмночервеният му костюм, осеян със златни нишки по раменете, проблясваше пленително при всяко негово малко движение под лъчите на жаркото слънце. Хората извръщаха глави зад Киран, а той, правещ се, че не ги забелязва, едва се опитваше да скрие усмивката си. След няколко безсмислени обиколки, той беше стигнал ненадейно до колежа за бардове. Не беше виждал Митра от миналия ден, когато го беше изблъскала силно и беше побягнала, за да я изпитат. Прилив на гордост го заля, когато си помисли, колко добра и талантлива беше всъщност тя. Със сигурност беше взела изпита, в него нямаше и капка съмнение.
Той премина през големия праг и приятна и сладка хладина обля цялото му тяло. Промяната от топло към студено се понрави на пламналото му чело. Той се облегна за няколко секунди на студената каменна стена и закрачи бавно по коридорите. Изпитите бяха свършили, в колежа нямаше почти никого. Беше време за почивка.
Киран застана пред вратата на Сарнила и се запита дали да почука или не. Въпреки че тя беше любимата и най-близка леля на Митра, двамата с Киран не се разбираха особено. Всеки път, когато докоснеше ``сестра`` си, лелята стрелваше лоши погледи към него, а той й отговаряше със самодоволна усмивка. Тази усмивка се появи отново и смелостта се завърна в него. Голямата му ръка почука няколко пъти на малката дървена врата. Никакъв отговор. Още няколко почуквания. Нищо. Въпреки това Киран въздъхна облекчено и излезе от колежа, колкото може по-бързо. Настроенията му се сменяха изключително бързо, предпочитанията му също. Само едно не се менеше години наред. Сърцето му затуптя бурно и сладко, краката му омекнаха от вълнение. Той тръгна към Синия палат.
Слугите бяха почти привършили работата си с чистенето. Той се изкачи бавно по витите мраморни стълби и пръстите на ръцете му погалиха каменния парапет. Далечният мирис на лъсната дървесина навя спомени от миналия му живот. Но той прогони ги прогони. Не, нямаше място за тях в тази голяма сграда. Тронната зала беше винаги пълна с подлизурковци, които се опитваха да се харесат на кралицата. Вниманието й харесваше, харесваше й и подаръците, с които я обсипваха всеки ден, комплиментите, които се лееха като водопади по нейната красота. Тя седеше на красив златен трон, облечена с тъмнозелена велурена рокля, която беше твърде дебела за сезона, и нежна огърлица, която се спускаше до деколтето й. Косата й бе хваната в красив кок, който дърпаше главата й назад, придавайки й надменно изражение. Киран се загледа в този мираж, докато минаваше покрай тълпата, чакаща аудиенция. Сините металически очи на кралицата се пресякоха с тези на Киран и вълна на електричество попари тялото му. Той се усмихна и направи лек поклон, а тя му кимна развеселено и бързо насочи вниманието си към човека пред нея. Младият мъж навлезе в коридора и опря гръб на стената. Кралицата наистина беше красива жена. Той отново прогони всякакви чужди мисли и се насочи към стаята на Митра. От вътрешността й излязоха няколко прислужници и се изкикотиха помежду си при вида на осиновения син на Императора на Скайрим. Той ги погледна учудено и се запъти към отворената врата. Усмивката му се стопи като бързата зима в Солитюд. Стаята й беше почти изпразнена, гардеробите-отворени, стените-голи. Объркан от ситуацията, той затвори за миг очи и отново погледна цялата обстановка. Объркването му не свърши тук. На един малък стол в ъгъла седеше свита на две Сарнила. Погледите им се срещнаха.