автор: florans

Посветеният в тайната на Битието знаеше, че няма непреодолими прегради между световете, но над всички тегне забраната да прекрачат обиталището на Хадес, преди душата да се е отделила от тялото.
Това бяха тайства, зад които стоеше голямата въпросителна – смъртта. Тя будеше неясно безпокойство и страх. Да я разгадае преждевременно, не бе дадено на никой смъртен. Упорстващият в духовната работа бе решен да прекрачи в отвъдното срещу какъвто и да е залог. Как оракулът надмогна енергийната бариера, това е загадка, за която времето мълчи. Изискваше се свръхконцентрация и нечовешки усилия да прекрачи измеренията.
Разместиха се пластовете на времето и боговете сякаш възроптаха. Земната твърд се пропука с грохот. Страшен вихър повлече храбрия жрец към раззиналата паст, където изгуби чувството за време и внезапно се озова в царството на мъртвите.
Бе във владенията на мрака, очертан зловещо от далечна фосфоресцираща светлина. Тя засмукваше душите, готови да се освободят от всичко излишно, наслоено в земното битие. Скръбният оракул се движеше като сянка, обвила ярката му светлина, за да съхрани енергията си и да не попие от гъстата мрачина.
Изправи се пред митологичната Лета и се учуди колко тясна бе реката. Можеше да я прескочи с един отскок. Черната вода със сребристи отблясъци издигаше тъмни вълни, над които страховито се мяркаха части от човешки тела. Свирепата стихия отнасяше човешката чернилка, всички тайни, страсти и нечисти земни дела. От реката вееше хлад, а тътенът издаваше, че се спуска в дълбока бездна.
Орфей запечатваше всяка картина, всеки звук от този подземен свят и бе раздвоен – от една страна устремен към своята Евридика, търсещ знак от нея, но от друга, изследваше мястото със съзнанието, че бе единственият жив човек, получил достъп до измерението на мъртвите.
Царството на Хадес напомняше по-скоро пещера с тесни коридори и широки зали. В подземните галерии светлината бе оскъдна и идваше единствено от блещукащите души. Гъсто населено царство, ако се има предвид мъждукането. По-нататък оракулът попадна в светъл коридор, преминаващ в голяма утроба. Усещането за ведрина се долавяше от разноцветните сияния във всички познати оттенъци, не толкова ярки, колкото наситени.
Бе попаднал в най-тайнственото място, където душите се трансформираха. Видя целия процес на капсуловането им и остана смаян. Душите заставаха в центъра на огромен пръстен, подложени на странна процедура, за да се отдели всичко нечисто и излишно. Стори му се, че това не ще да е приятно за тях. Пръстенът ярко светеше, а отгоре се изливаше душ от светлина, която на няколко секунди менеше цвета си. Това траеше толкова дълго, колкото бе потребно, за да заблести в меки, успокояващи тонове. Душата се къпеше в светлина и се подготвяше да види своята нова програма. Фините тела се преобразуваха едно след друго и се настройваха на фини честоти със специален код. Цялата галерия бе изпълнена от неземна мелодия. Светлината е симфония от звуци – това откритие удиви младия жрец.
Орфей бе слязъл в царството на Хадес, заради своята любима, но откри нови загадки за човешкия ум и сетива. Извървя небесната стълба не само нагоре, но и надолу по линейните ни представи. Той направи опит да слее видимия и невидимия свят в един общ - огледален; не искаше да прекроява границите между измеренията, а да ги премахне.
Смъртта бе смятана за най-голямата загадка. По-загадъчен бе животът на душата след нея, когато трябваше да се върне на земята с нов енергиен заряд, да продължи своята програма оттам, където бе прекъсната. Светлината бе тази непрекъсната нишка, която я води в безкрайния й път и я съпътства във всичките й превъплъщения. Интензитетът, чистотата на баграта и самият спектър бяха определящи. Духовната програма на човека бе всъщност неговата светлинна програма. Всяко от измеренията има строго охранявана тайна, частица от голямата Тайна…
Застанал на брега на митичната Лета, живият в царството на смъртта се молеше горещо, а после запя най-тъжната песен, с която призоваваше любимата си да му даде знак. Представи си лирата и тя се появи като бледо холографско копие в ръцете му. Музиката огласяше подземната галерия с нечувана акустика.
Лета забави движението си, сенките приседнаха и светлите ивици, които ги очертаваха, ставаха все по-ярки и по-широки. Орфей ги омагьосваше със звука и събуждаше спомените им за другото измерение, там където бяха оставили близки, любими…
Посветеният, воден от мъката и любовта си, успя да съедини двата свята, да разкъса завесата на тайнството, да съедини в едно минало и настояще, да даде достъп на непреодолимото до всеобхватното единоначалие. Звукът се преобразуваше, отекваше и извираше от огромен неземен орган, чиито звуци се лееха глъбинно, съживяващо, божествено.
Колко време продължи този концерт, младият жрец не знаеше. Тук времето или не течеше, или се измерваше по друга система, различна от земната. Но когато изтръгна най-дълбоките акорди, из просветляващия мрак се появи като видение Евридика, крехка, прозрачна, обвита в сияние от белота. Орфей се изправи и цял устремен към нея, протегна ръце. На досег бе неуловима, изрисувана от светли нишки. Орфей не я изпускаше из очи, щеше неотлъчно да върви редом с нея, готов да я изведе от мрачното подземие. Миг, в който думите губят смисъла, погълнати от друг, по-дълбок смисъл, бликащ от сърцевината…
И двамата поеха в посока на очертаващия се портал между световете, вплетени един в друг. Щом Хадес го допусна в измерението на мъртвите, ще отвори вратата си и за двамата, за да напуснат страховитото място…
Внезапен трус разтърси обиталището на мъртвите. Лета, обезумяла и страшна, връхлиташе и носеше кълба от тъмнина и зловещи отблясъци. Вихърът разбърка сенките. Орфей изгуби съзнание, ослепя, усети, че земната твърд се размести под краката му. После долови със сетивата си очертания в мрака. Обърна се, потърси Евридика, но съзря как бялото й сияние се стопи и завесата падна. Светът на мъртвите и живите отново бе разделен…
Боговете уреждаха световете и не допускаха да се нарушава изначалното устройство на Битието. Открехваха вратите за нетърпеливите и устремените към загадките на Сътворението осветяваха човешкото съзнание, но после пренареждаха мозайката на възприятия и енергии, като държаха в строга йерархия всичко, за да не се наруши хармонията на Вселената. Редът не се подчиняваше на човешките желания, а следваше Божествените принципи. Живият бе посетил царството на мъртвите, но мъртвите не можеха да излязат оттам, преди да е дошъл точния им час…