автор: IGeorgieva

“Пролет иде с дъхави цветя, пролет иде…” – повтаряше си наум Писарев, в търсене на подходящата рима, която му се изплъзваше вече час. Позвъняване на мобилния го изтръгна от приятните творчески напъни. По занятие той беше главен редактор на провинциален вестник, а по призвание – поет. „Кой пък е сега?”- подразни се Писарев. Хвърли поглед на светещия екран и бързо натисна зеленото копче.
- Г-н Градев! Мноого ми е приятно.
- Писарев - прекъснаха любезностите му от другата страна, – имам една работа за теб, но конфиденциална. Нов сайт. Разполагаш с пълна свобода. Ще пишеш знаеш за кого и няма да закачаш – сещаш се кого. След час при мен за подробностите, да не стават грешки.
- Звучи интересно.
- Ако хората са доволни, взимаш два.
Разговорът прекъсна така неочаквано, както беше започнал. „… с птичи песни, най-чудесни” – отдъхна си Писарев. „Малко вдъхновение и римите сами идват при теб. Дава два, прибира поне три – по депутатски. Но всеки месец два бона. Вземай и си трай.” Птичето най-после бе кацнало на рамото му – ще съчетае полезното с приятното. И без това само в неговия вестник харесваха стиховете му, другите хън-мън. Колеги.
Вечерта Писарев събра семейния съвет. Привикан бе и племенникът Тони – компютърен гений.
- Слушайте внимателно! Ставате част от културния елит. Ще издаваме е-вестник!
Всички се опулиха.
– Трябва да помогнем на едни хора за едни неща.
- И що с вестник? Да ти приличам на журналист? – отбеляза синът му, който по цял ден гонеше топката.
- Спортната секция ще е твоя – копи-пейст, копи-пейст, това поне можеш, нали?
- И от какъв зор?
- Заради петдесет лева джобни. Ти, Рози, ще пишеш за цветята. Тор, луковици. Разбираш от тези неща.
Жена му си замълча, да не вдига скандал пред децата. Сякаш си нямаше достатъчно работа!
- Тони, ти намираш безплатна платформа, поукрасяваш я. Поемаш новините – да има там, по една - две всеки ден. И двеста лева ще ти давам. Първата ти заплата, ей. Аз ще пиша уводните статии под псевдоним. Сега - заглавието. Харесва ли ви „Твоят глас”?
Всички безмълвно вдигнаха рамене, зашеметени от новото си амплоа.
- Добре де, кой ще го чете този вестник? – уместно запита Тони.
- Вуйчо ти е помислил за всичко.Има ли пари, има интерес. Един конкурс и готово. Аз колко съм направил! Този ще е поетически - „Пролетни рими”. Първо място - петстотин лева, второ - триста, трето - сто. Ще се скъсат да участват и току-виж прочели нещичко. Наградите, то се знае, ще спечелят мои стихотворения, под чужди имена. Само ще натискаш бутончето за гласовете. И всичко си остава между нас. Градев ще е в течение донякъде.
Два месеца след паметната вечер сайтът се рееше из виртуалното пространство, а конкурсът, започнал с трима мними участници, беше набъбнал до цели сто. Градев бе повече от доволен. Четеше и летеше. „Какви неща съм направил за тоя град!”Сам бе забравил някои, но Писарев помнеше и не само това, бе надминал себе си в оплюването на опонентите му. „Пулицър заслужава този човек, нищо друго не е достойно за перото му.” Съгражданите им чак беше запалил. Бурна подкрепа и цветисти псувни се сипеха точно където трябва.
Тони, отговарящ за читателските отзиви, се опасяваше да не получи раздвоение на личността и основателно очакваше повишение на заплатата.
Всичко беше тип-топ, когато точно преди финала Писарев получи обаждане:
- Този конкурс да не е нагласен? Дъщеря ми участва, Златина. Цялата парламентарна група накарах да гласува, че и роднините им, а детето не помръдва от това четвърто място!
- Читателите избират - опита да даде отпор Писарев.
- Читателите? Не ми ги разправяй тия на мене! И какви са тези смешници преди нея! Виж да оправиш работата! За какво получаваш онез неща!
„Пълна свобода – родния си братовчед да оклеветя, първото си място да подаря! Не Градев, а Крадев!” – бликнаха римите у поета с откраднати мечти. „Отказвам се” - мина му през ума, но той отхвърли зловредната мисъл на мига.
- Абсолютно прав сте, г-н Градев, читателите не разбират от поезия. Единствено талантът има значение.