автор: _katerina_

Елена вървя цял ден през гората. Заглеждаше се в полета на птиците, разперваше ръце и й се искаше да полети като тях.
Притичваше така по горския път, намигаше на облаците. Вятърът разпиляваше косите й, а тя се смееше и заставаше с лице към него, за да усети полъха му. Беше вече тъмно, когато стигна до каменни постройки. Умората я побеждаваше, нямаше сили да продължи. Сви се в един ъгъл до каменните зидове, наметна се с кадифената пелерина и заспа.
Утрото погали нежно клепките й, първите слънчеви лъчи я целунаха по челото и тя се събуди. Беше пристигнала в голям град. Скоро улиците се оживиха с множество мъже, жени и деца. Отваряха дюкянчета, гостилници. Други преминаваха с колички с питки и кифлички. Графинята беше гладна, а нямаше пари. Дали в онези сандъци се намираше някоя кесия - замисли се, после махна с ръка, като че ли това нямаше значение. Пообиколи дюкянчетата, оглеждаше се плахо. Дебнеше момчето, което оправяше количка със симид с петмез. Ароматът галеше нослето й опияняващо. Издебна удобен момент, пъхна два под елечето си и побягна. Скри се до една църква и бързо захапа топлия симид. От бързане щеше да се задави, но така беше гладна. Никой не я последва, очите й се стрелкаха ту наляво, ту надясно. Докато се убеди, че няма от какво да се притеснява. Сложи ръка на гърдите си и въздъхна облекчено. Чак тогава видя голямата катедрала, пред която стоеше. Такава красива архитектура, сякаш пръстите на Бог сами са я моделирали. Влезе вътре, притаи дъх и плахо запристъпва. Светеше отвътре - цялата бе покрита със злато. Нещо тук й беше познато, напомняше й на някого. Постоя малко в мълчание и излезе. Цял ден обикаляше по тесните улички. Надничаше в гостилниците, където ухаеше на паеля и гаспачо. После отиде до пристанището и дълго наблюдава корабите. Вятърът издуваше платната, а дървените им тела се поклащаха грациозно. Няколко дни изминаха така. Елена успяваше незабележимо да си открадне нещо за ядене и това започна да й харесва като закачлива игра. Започна да краде и други неща, докато един ден открадна перлена огърлица и изумрудени гривни. Чувстваше се като малко дете, което си играе на криеница. Продаде накитите и си нае малка стая в една гостилница. После открадна други бижута, продаде и тях и така продължи. Имаше вече подслон, храна и бутилка андалуско вино, но това не й стигаше. Един ден, докато обикаляше малко дюкянче, до нея се приближи млад ратай. Оглеждаше и той разсеяно, дали търсеше нещо май сам не знаеше. В мига, когато Елена посегна да вземе нож с алабастрова дръжка с рубини, ратаят я хвана за ръката. Погледите им се срещнаха и Графинята пусна плячката си. Тя се опита да надникне отвъд очите - в душата му, но освен забрана нищо друго не видя.
- Уж си Графиня, а крадеш! - промълви ратаят и си тръгна. Тези думи се повториха в съзнанието й - Уж си Графиня, Графиня...Побягна към площада. Светът се завъртя около нея и тя се строполи на земята.
В този момент с каретата си приближаваше Папа Климент Седми, който беше гостувал на кралското семейство в Алкасар. Каретата спря, множество събрани и викащи хора бяха блокирали пътя. Папата слезе от каретата, проправи си място сред тълпата, а те като го видяха се отдръпнаха и замълчаха. Едва не припадна и той, когато видя лежащата в безсъзнание Елена със слугински дрехи и разпиляна коса.
- Какво става тук, какво се е случило?
- Тази жена припадна Ваше Преосвещенство, опитваме се да я свестим - отвърна жена от тълпата и направи лек поклон.
- Веднага я преместете в каретата ми! - заповяда Папата. - Обратно в Алкасар!
Настаниха Графиня де ла Барка в топла и уютна стая, над слугинските помещения. Там цареше тишина и спокойствие, и техни Величества се надяваха да се почувства по-добре. Извикаха лекар да я прегледа. За тях беше загадка случилото се с Елена.
- Как е докторе, има ли добри новини?
- Изгубила си е паметта незнайно как. Не знае коя е и къде се намира. Но Вие сте й близки и можете да й помогнете да си върне спомените.
- Но как е станало, какво се е случило?
- Това само Бог знае Ваше Величество.
Кралят и кралицата придружаваха Елена на разходки, излети. Папа Климент често я посещаваше и разказваше за тяхното приятелство, но Графинята не даваше признаци, че си спомня. Като че ли беше заключила себе си някъде надълбоко. Повечето време мълчеше, говореше малко и рядко се усмихваше.
Графиня де ла Барка беше будна в онази сутрин, когато двете прислужници влязоха да оправят стаята й и да я подготвят за закуска.
- Дали вече си спомня коя е как мислиш?
- Ами, щом е станала крадла в Севиля дали се мисли за графиня? - започнаха да се смеят слугините.
- Ами нейния Капитан, Давид ли му беше името? Намериха ли го?
- Не. Казаха, че всички са загинали.
В този момент Елена пребледня.
- Давид, Давид - ехтеше в главата й, сега вече си спомни всичко. Стана от леглото, двете прислужници се поклониха.
- Моля предайте на Техни Височества днес искам да остана в стаята си. Имам нужда от почивка - направи знак да излязат.
Графинята слезе тихичко в слугинските помещения. Потърси ножица и мъжки дрехи, след което се качи обратно в стаята. Седна пред абаносовото огледало и започна да реже косите си. Отряза ги много късо, приличаше на момче. Облече мъжките дрехи, сложи голяма шапка на главата си и криейки се напусна замъка. Наметна вехто наметало и се отправи към пристанището.