автор: TeaNicolaeva

Тя беше малко момиченце и се казваше Мони. И обичаше много, ама много бонбони. Май има римичка, обаче си е самата истина. Цялата истина.
Честна дума! И понеже беше кръстена на баба си, наричаха едната малката Мони, а другата – голямата Мони.
Беше обикновено момиченце, като всички други, обаче... Обаче не съвсем обикновено, защото освен че косата й беше винаги вързана с голяма бяла панделка, имаше такива сини очи, каквито не можеш да си представиш. Имаше и нещо друго – нещо особено. Много обичаше да стои и да гледа през прозореца. И сутрин, и вечер, и най-вече вечер. И винаги чуваше една песничка:

Когато накрая,
след дългия ден,
прекрасна царкиня
се спусне нощта
край теб и край мен,
Мони се качва
на мъничко столче
и с очички големи
се взира ли, взира
дълбоко в небето –
там чертае пътеки,
открива звезди
и така цяла вечност
може да си седи...

Със сините си оченца в тъмното синьо тя не помръдваше. Мислеше си за небето... Чудеше се защо има нощ, какви са тези кръстчета и точици, малки и големи. И нищичко не знаеше. И ако я погледнеш в този миг, тя изглеждаше като бяла мраморна фигурка, която чака нещо или някого...
Тази вечер Мони си легна както обикновено и бързо заспа – уморена от безкрайното взиране нагоре към звездите. На всичко отгоре винаги ги сънуваше и никога не й омръзваше да си говори с тях.
Вече се унасяше, когато й се стори, че някой тропа по прозореца. По-точно – сякаш хиляди стъклени звънчета се удряха едно в друго. Отвори очи и видя, че на перваза нещо проблясваше. Стана и залепи носле на прозореца. И видя... там... Там стоеше малка звездичка. И беше цялата мокра, но това май не беше вода. Лицето й и сребърният й воал бяха мокри от сълзи.
Бързо се съвзе и прошепна:
- Аз май знам коя си! Наистина си толкова красива, колкото и на небето.
- Ахъ... – подсмъркна звездичката.
- А защо плачеш? Толкова си тъжна!
Звездичката се усмихна и каза:
- Аз мога и да пея!

Плача си просто така,
защото не исках,
не исках да бъда
обикновена падаща звезда.
Там, където съм родена,
сред сияйното небе,
бдяха хиляди сестри над мене
и обичах Майката Луна.

Звездичката престана да хълца.
- Така ми е отредено. Изпратена съм като изпитание.
- Като какво? – не разбра Мони. – Какво да правиш като изпитание?
- Не какво, а изпитание на кого. На теб! – примигна звездичката.
- О... аз още не съм ученичка...
- Ама не такова изпитание – опита се да обясни звездичката. – Изпратена съм да отстъпя щастието си на някого тук долу, на земята.
- На кого?
- Е, не на всеки. Само на послушните деца.
- На мен ли? Аз не винаги слушам. Обаче когато слушам, слушам по много.
- Сигурно на теб, щом съм тук! Нали ти гледаш вечер през прозореца?
- Ми... аз...
- Ти ли искаш да пипнеш звездите?
- Да! И да чуя звънчетата им!
- Ето, ти си! – извика Сребърка, нека така да я наричаме вече, защото „звездичка” започна да се изтърква, така де, много парцалено стана. - Оставам при теб!
- Чакай! – сепна се Мони. – Ти пак плачеш. Значи ти е мъчно. Какво да направя, за да не плачеш. Ако искаш... – (и тя каза нещо много страшно), - няма да гледам повече небето и няма да си мисля повече за звездите.
- О, станалото, станало! – примири се Сребърка. – Поне да се запознаем! Аз съм Сребърка!
- А аз Мони! – момиченцето леко се поклони, както ги учеха в детската градина, и въздъхна.
След нея въздъхна и Сребърка.
Двете се умълчаха. Нощта, както си беше тъмна, тъмно се спусна над тях. Сънят, на който му беше омръзнало вече да стои в тъмния ъгъл и да чака детето да си легне, с тихи стъпчици се приближи до леглото. И тъкмо щеше да запее една синя нощна песничка, се сети, че гласът му беше прегракнал от сладоледа, затова си пусна малкото касетофонче:

Спи, моя малка звездице,
спи и ти, малка хубавице,
този сън ще е безкраен,
звезден, син, омаен.
И сега за ръчичка
песничката ще ви води
и през девет планини и океани
с всичката любов
за вас... за вас ще свети...

И сънят заспа. Просто заспа. Защото това беше последното хлапенце в този град, което заспа последно. И всички сънуваха, сънуваха, сънуваха: Мони – в креватчето си, Сребърка – на прозореца, а Сънчо – пак в ъгъла.
Докато настана утрото. Стъклата блестяха от нарисуваните през нощта ледени фигурки.
- Бабо, бабо! – събуди се с вик. - Ела! Ще ти покажа нещо... – и се затича към прозореца.
Но там нямаше никого... Само една педя бял нощен сняг...
- Къде ми е звездичката?
- Сигурно си сънувала, моето дете?
- Не, не съм! – тропна с краче и изведнъж се сети.
- Бабо, аз послушна ли съм?
- М... да...
- Защото те идват само при добрите и послушните деца?
- Кои?
- Звздичките бе, бабо!
- Аааа...
И така, от дума на дума, от игра на игра, дойде вечерта...
Както всеки ден, както всяка вечер, Мони целуна баба си за „Лека нощ!” и заспа.
- Звън, звън! – разнесе се в тъмното тънко звънче.
Момиченцето скочи веднага.
- Къде беше цял ден?
- Тук. Можеше да се досетиш, че снегът ме е затрупал. Преди малко пак ми стана мъчно за небето и сестрите ми. И от сълзите ми снегът се стопи и вече можем да си говорим.
- Много ли ти е мъчно?
- Много!
-А аз как да ти помогна?
-Не знам. Сигурно никой не може.
Детето се замисли, после си спомни какво би казала баба й. („Бабо, защо приятелите ги наричат приятели?” „Приятели са тези, които винаги си помагат!” „А как можеш да помогнеш на приятел, който е тъжен, защото е загубил нещо?” „Сама трябва да разбереш. Когато силно искаш нещо хубаво, то ще се сбъдне.”) - Тогава... – извика изведнъж Мони.
- Какво „тогава”? – стресна се Сребърка.
- Ще ми бъде мъчно, но... – и пак чу гласа на баба си: („Приятелите си помагат!”) Замисли се и решително каза на Сребърка: - Знаеш ли, аз се отказвам!
- От какво се отказваш? – учуди се звездичката.
- Не искам да вземам твоето щастие! То си е твое. Трябва да се върнеш при Луната! Играй си там на изпитание. На мен ми става тъжно.
И още не беше казала всичко, което си мислеше, когато небето засия, звездите заблестяха по-силно и лунната пътека се протегна до прозореца й. После някой прошепна с лунно-жълт глас:
- Нима се отказваш от своята щастлива звезда?
Момиченцето се стресна, обърна се, но като не видя никого, страхливо отговори:
- Не искам никой да е тъжен! Аз съм приятел, а приятелите ги наричат приятели, защото си помагат в беда.
Настъпи тишина. Мони тихичко си легна в леглото и вече си мислеше, че всичко е свършило, когато отново чу гласа:
- Моите звезди те поздравяват! Ти току-що извърши първото си геройство в името на приятелството...
- Добре! – тихо подсмъркна детето и сладко се усмихна на съня.
И засънува как всички звезди са й приятели – и малки, и големи, как Луната й се усмихва и как цялото синьо небе я обича. А, и земята... и морето... и животните...

Ей, чакай! За всяко приятелство трябва да направиш най-малко едно геройство! Не може с едно и хоп – 100 приятелства! Нали така?