автор: severianin

Жарта догаря в старото огнище...
Довчера жилест дъб с кораво тяло,
дървото днес е пепел.
                                     Сиреч – нищо.
А топлината му е отлетяла.
Дъбът не пръска искри и не пука –
дъбът догаря дълго и спокойно;
дъбът владее трудната наука
да се предава мъдро и достойно.
От пепелта, в която се превръща,
пръстта напролет ражда по-богато;
дъбът отлично знае – няма връщане,
но все пак има свое второ лято.

А аз не съм ли ствол – изсъхнал, жилест,
горящ в едно невидимо огнище?
Не пръскам ли и топлина, и сила,
додето тихо ме поеме Нищото?
Навън е бяло, тихо и студено
и римите звънят като звънчета.
Разбирам, те са пепелта от мене –
изстиналата пепел на поета.
И трупам шепи пепел догоряла,
и търся звънки и красиви рими –
да има пепел, пухкава и бяла.
Но топлината няма да я има!
Стихът живее, римите са живи,
а аз съм в тях. Това ме утешава.
Един ден ще съм само пепел сива
и само стих.
Но пепелта остава!