автор: secret_rose

Отново съм на път. И тъмнините,
и светлото избродих до безумие.
Не се изпълниха със смисъл дните ми.
Не се роди над яслата ми чудо.
Не се посестримихме с красотата
на изтънелите от дъжд небета.
Добрите хора не признах за братя,
макар в очите ми и днес да светят.
И ни една молитва не изригна
от устните ми, докато те следвах.
Не просех да ме чуят, да ме вдигнат,
докато падах, срината от клетви,
когато ме притискаше умора
или до отчаяние те мразех.
Когато не мълчах. И не говорех,
и жертвах всичко, за да те опазя.
Сега вървя, насън. Но вече няма
в сърцето ми посоки и енигми.
Обърнала към самотата рамо,
завъртайки се над света, ще стигна.
И ако се докосна с тебе някак
през всички разстояния и думи,
ще обезсмисля пътя си нататък,
защото любовта е помежду ни.
Защото тя е третият възможен.
А ние с тебе не търпим тълпите.
И по - добре да те подмина, Боже,
и да родя безпътицата в дните си.