автор: Tiranozavar

Очите й се смеят винаги. Когато е сама или минава оттук с друг. За да я виждам по-добре си купих бинокъл. Сигурно има приятел, който живее в сградата от другата страна на улицата. Идва всяка седмица поне по веднъж, скрива се във вътрешността на старата, олющена кооперация и след час или два излиза. Елегантна е.
Носи остри обувки и прилича на чапла. С дълги ръце, дълги крака, красива глава с високо чело и остра брадичка. Ако я нарисувам ще прилича на пунктирана линия. На капки дъжд, които се сипят като откоси. В нея има някакъв ритъм. Не мога да чуя звука от високите й токове и тактувам на глас. Туп-туп-туп, ако улицата е мокра. Или пък трак-трак-трак, ако е суха. Тя отваря вратата и аз изсвистявам с устни. „Щрак" се чува зад гърба й преди да се изкачи по стълбите.
Има хубави, бели ръце. С лявата ръка докосва парапета и с отмерена походка се изкачва... Не мога да видя всичко това оттук. Представям си. Събличам сградата от стените и виждам само стъпалата. Сякаш се издига към небето. Една вита стълба и една жена, устремени нагоре. Скоро някъде ще се появи врата. Изниква от нищото като рамка на картина, после се отдръпва пред жената и я кани някъде. Където и да е. На някое място. Може би зад вратата има друг човек. Или стаята е празна. В нея има кресло, с висока облегалка. И широко легло, с желязна рамка. Една стара, пожълтяла снимка на стената, а също и висока лампа с черен абажур. Има и цветя. Точно на прозореца. Оживяват от появата на високата жена. Също като мен. Жената поставя чантата върху кръглата маса. Съблича сакото. А после и обувките. Така, без издължените токове, изглежда по-мека. Формите са по-топли и плавни. Пуши. Държи цигарата почти с върха на пръстите си и почти с ръба на устните я докосва. Запалката е желязна. Ретро. На газ. Чувам рязкото отваряне на капака, свистенето на огъня върху фитила, после капачето пада обратно с по-глух звук, а във въздуха вече се стеле тънка нишка дим. Прилича на паяжина.
Къщата потръпва, зеленото от листата на цветята става по-плътно, почти мастилено. Тъмните пердета контрастират с шарената, отворена дълбоко риза на жената. Носи гривна. С прозрачни камъни, колкото половината на орех. Може би планински кристал. Ако притворя едното си око и си представя, че поглеждам през камъка, ще я видя като малка точица в огромната вселена на стаята. Тя се движи, а предметите протягат невидими ръце, за да я пипнат. Това е мигът на сливането. Никой освен мен не може да усети задъханите от жажда прозорци, които нетърпеливо отразяват сянката й, нито пък може да чуе стоновете на малките, наредени като рибена кост, плочки на паркета. Жената и къщата се сливат и нищо не може да разсече прегръдка им. Дори аз...
Наричам я Маргарита. Името е дълго и подхожда на високата й фигура. На дългите й тесни бедра, на острите й лакти и някак непокорна брадичка. Маргарита мие ръцете си със студена вода. Докато струята мокри ръцете й, камъните от гривната се удрят един в друг и звукът им отекват в широката баня. Върху ризата попадат малки пръски и тя залепва за кожата. Маргарита настръхва. Космите на гърба й се изправят...
В чантата си Маргарита носи оръжие. Представям си хладното му тяло, полегнало между носните кърпи и огледалото. Красивите жени винаги носят нещо в себе си. За самозащита. Нож за писма, пила за нокти, флакон с парфюм, с който могат да напръскат някой в очите или пистолет. Маргарита има пистолет, който не би използвала. От страх. Успокоява я само тежестта му в чантата, студеният метал, който усеща с кожата си, мисълта, че всеки момент може да го извади и използва. А всъщност никога не е поставяла показалец върху спусъка. И не се е осмелявала да се прицели, държейки оръжието право срещу очите си. Пистолетът за нея е нещо като аксесоар.
Докато жената се движи някъде, в сградата, точно от другата страна на моята улица, аз повтарям движенията й. Свалям сакото си и го слагам върху креслото. Дръпвам завесите в стаята и пускам щедро светлината да нахлуе до всички ъгли. Вадя цигара от кутията и паля. Димът ме замайва. Чувствам тялото си безплътно, олекотено. Сякаш съм призрак, който може да изскочи, да прекоси улицата по въздуха и да се приближи повече до нея. До Маргарита. Докато усетя миризмата и топлината на тялото й, видя отблизо космите на ръцете й, малките порички по лицето, подуша дъха й. Оставям цигарата да догори в пепелника и пускам студена вода върху дланите си. Притварям очи и си представям, че ръцете ми са нейните. Зад клепачите дланите ми са по-тесни, по-бели, пръстите ми не са къси, а напротив - дълги и остри. Иска ми се като отворя очи да видя в огледалото нейното лице. Дългия и правилен нос, плътните устни и очите, които се смеят. Вместо това обаче знам, че срещу мен стои едно мургаво лице, с петна по кожата, с набола, остра и твърда брада, с ниско, плешиво теме, и леко клепнали уши. Представям си гърба й, гъвкавите движения на гръбнака, мускулите, които го опасват, стегнатите глезени. Със затворени очи опипвам тялото си. Искам да стъпвам безшумно - така, както се движи тя.
Тя чете. Придърпала е ниска табуретка до креслото и е опънала крака върху нея. Повтарям същото. Взимам една книга от етажерката до мен. Разтварям на произволна страница и чета. Правя го въображаемо, със затворени очи. Ако можех да пренеса зениците си от другата страна на улицата, щях да ги поставя някъде между редовете на книгата. В горния най-ляв ъгъл на всяка страница, откъдето да я шпионирам. Да следя движението на ирисите й по-дългите хоризонтални редици от букви...
Маргарита диша леко. Дъхът й стига до диафрагмата, надига едва забележимо корема и изчезва обратно през носа. Клепачите й са спокойни, също както фигурата, прилича на пастелна, мързелива рисунка.
А може би не е сама. В отсрещния апартамент високата жена има среща. Сега оживено говори с някого. Гласовете им се извисяват като сенки в пространството, удрят чела един в друг, и се пръскат като счупени стъкла по пода. Може би Маргарита е нервна. Иска нещо? Изисква. Не е съблякла сакото си, не пали спокойно цигара, ръцете й са нервни. Приличат на пипала. Една висока и прозрачна сепия по време на буря.
Другият глас е нисък. Прилича малко на моя, но дори да изкрещя Маргарита не би ме чула. Понякога си представям, че взимам пистолета й. И го насочвам срещу себе си. Срещу отражението си в огледалото. Когато натисна спусъка, куршумът ще прободе душата ми точно в средата и аз ще се разпръсна на хиляди малки прашинки.
Аз и Маргарита сме единствените две черни точки върху червените крилца на най-малката калинка на света. Ако някой махне едното крило, калинката няма никога повече да излети.
Възможно е да съм болен. И Маргарита да е моя измислица. Страх ме е от тази мисъл. На света има толкова малко красиви неща, а съм сигурен, че Маргарита е едно от най-истинските сред тях. Тя не трябва да е призрак, нито фикция. Искам да кажа, че не желая тя да е плод, образ на моето въображение.
Затова съм я създал. Стаята от отсрещната сграда е същата като моята. Паркетът е нареден като рибена кост, завесите са тъмни, имам висока лампа с черен абажур, кръгла маса и легло с желязна рамка. Имам и вечнозелени цветя. Но истинската Маргарита е в гардероба ми.
Вътре, подредени една върху друга, са полите. Същите като нейните. Същото райе, каре, дюс. Същите ризи. Същите сака. Имам прозрачна риза, която обличам бавно пред огледалото и която оставям разтворена почти до гърдите. Имам малка, елегантна чанта, в която има носни кърпи, нож за писма, флакон с парфюм, пила за нокти, и разбира се - пистолет. Не бих се осмелил да го използвам, защото ме е страх. Нося го за самочувствие. Естествено, само между стените на тази къща. Имам и обувки с висок ток. Моят номер. Научих се да ходя изправен върху тях. Мускулите на глезените ми се стягат, краката ми се издължават, отдалеч и с притворени очи съвсем леко, едва забележимо, мога да доловя загадка за талия, раменете ми изглеждат правилни. Оскубал съм космите върху гърдите си, за да бъдат като нейните. Използваме един и същ крем за ръце, гел за тяло, един и същ шампоан.
И говоря също като нея. Единственото, което ни различава е, че аз не обичам студена вода. Когато говоря гласът ми е глух, тембърът кадифен, дишането спокойно. Не изисквам, не съм хищен.
Мога да мълча, също като нея, с леко присвити устни. Мога, ако поискам, да извадя пистолета и да го опра в слънчевия си сплит. Или върху слепоочията. Но не искам да я убивам.
Маргарита трябва, на всяка цена, да е истинска.