автор: Nickyqouo

ЛИЦЕТО

Диандра Маркос имаше изкуствено лице, но това не беше проблем защото никой не знаеше. Никой не знаеше защото това изобщо не си личеше.
Вероятно никой никога не би разбрал за нейното изкуствено лице, докато не я блъсна камион в една слънчева, ясна утрин. Мястото бе оживено, тя бе на път за офиса, работното място, което бе заслужила след дълги години на работа, жертви и лишения. Голямо множество чакаше на пешеходния светофар за да пресече улицата. По тротоара се търкаляха останки от сандвичи и дюнери, петна от повръщано излъчваха тежка воня, която се смесваше с разнообразието от пищни утринни аромати на средно скъпи служителки в различни фирми и организации. Когато се постара да се предпази от тротоарното пиршество, елегантната червена обувка с висок ток на Диандра се плъзна по омазнения ръб на бордюра и за да запази равновесие, тя бе принудена да стъпи долу на платното.
Раздрънкана баничарка я блъсна и прегази, влачи я за кратко и с рязко ускорение задните колела я забраха и изхвърлиха назад към масивен пожарен кран. Диандра се тресна в него с гръб, а изкуственото и лице отхвръкна на двадесет метра встрани. Диандра моментално скочи на стройните си крака (прекрасните и червени обувки бяха разхвърляни в различни посоки), тялото и не бе пострадало повече от очакваното при такова премеждие, но все пак известна дезориентация съществуваше. Над прекрасните и леко замускулени рамене стърчеше съвършена шия с алабастрово бяла кожа, завършваща с гладък чукан, който с металически отблясъци отразяваше ярките утринни слънчеви лъчи. Задната част на главата и си беше на мястото и къдрава коса се сипеше като порой по белите и рамене, просто лицето и бе отхвръкнало и се търкаляше сред стари вестници и други боклуци събиращи се край тротоара на отсрещната страна на улицата. Лицето бе с очите нагоре и се взираше в сините небеса. За кратко очните ябълки се въртяха като обезумели в очните орбити, но после откриха тялото на Диандра в пространството и му подадоха необходимите команди и координати. Тялото, което се вътреше и суетеше, като чуканът се извиваше наляво и надясно, сякаш не се е случило нищо кой знае какво (сякаш наистина има лице и очи с които да гледа и да вижда), изведнъж се изпъна и с бързи скокове се насочи към лицето.
Коли и камиони профучаваха по платната и шофьори псуваха на воля, но Диандра приклекна гъвкаво над своето лице, взе го в шепите си с дълги пръсти и го повдигна към чукана. С мек, джвакащ звук лицето се прилепи към задната част на главата и превърна Диандра Маркос отново в едно цяло. Тя въздъхна облекчено и пристъпи с босите си крака на тротоара. Пешеходния светофар даде зелена светлина и тълпите от двете страни на улицата се втурнаха забързани и хаотични нанякъде и най-сетне откъснаха втренчените си погледи от Диандра. Тя прекоси тротоара и се заоглежда припряно във една витрина. Зад гърба и преминаха две елегантни жени, хванати под ръка, които чуруликаха уж съвсем невинно и небрежно:
- Да си изгубиш лицето, представи си, скъпа. Що за простащина са тези стари технологии, преди тридесет години ми предлагаха такова лице. О, разбира се, още тогава го отказах, но все още да ги ползват! Е, това е .....просто нямам думи.
- Права си скъпа, не са ли чували за квантови тела?! О, божичко, не бих преживяла и ден така. Та това е дъното, мила моя. Дъ-но-то! Не бих го преживяла.
Диандра Маркос приглади къдриците си и преглътна тежко. Докосна страните си и се вгледа в лицето, което обичаше. Денят и бе съсипан, ще се наложи да се върне у дома за да се преоблече и да подбере нов чифт обувки. Тя тръгна на изток по слънчевата улица с гордо изправена глава и с буца от мъка, обида и малко гняв, заседнала в гърлото и. Слънчевите лъчи преминаваха през двадесетсантиметровата дупка в гръдния и кош и напичаха плочките на тротоара. Странната и сянка се влачеше след нея. По бузите на лицето и се стекоха малки сълзи, един Господ знае откъде се бяха взели. До нея спря едноколесен полицай. Лицето му беше гумено и с много лошо качество. След като я глоби за участието и в ПТП, той и благодари за съдействието, натисна с пръсти и изви нагоре крайчетата на устните си, като оформи усмивка и пожела на Диандра приятен ден. Колесарът му избръмча тихо и го понесе нанякъде. Диандра му пожела да стане двуколесен полицай в най-скоро време. Пое отново на изток с волева крачка и точно тогава резервната хокингова батерия се повреди. Тялото спря, коленете се подгънаха и прекрасната Диандра се свлече на тротоара тихо като сноп коприна плъзнал се от препълнен с басми рафт. Лицето и се тресна на плочките и отлетя в краката на двете тълпи пресичащи улицата в срещуположни посоки. Стотици крака ритаха и настъпваха лицето, но това вече нямаше никакво значение, защото резервната батерия на Диандра бе отказала. Чипът с живота и бе изтрит и рециклиращите машини вече бяха на път към замърсената точка. Когато тълпите отминаха, лицето не можеше да се отличи от парчетата олигавени останки от дюнери населяващи тротоара.