автор: secret_rose

Детето ми по пясъка върви.
Небетата надничат зад баира.
Един забравен изгрев в мен кърви
с най - пурпурната обич на всемира.
Разлиства светове,
гори слънца,
разпръсква златоткани аромати,
а аз - ковачът земен на сърца
го свивам до рапанче във ръката и.

По пясъка блести роса от сън.
Детето ми
расте.
И си отива.
Поемам дъх, подемам се навън,
а вътре тишината ме повива
с ефирния и дъх - искрица смях
роден от същината на живота.
И в шепа пясък - светлина и грях
сдробявам бъдещите и Голготи.