автор: stel88

Виждам те рядко. Знаеш ме що за образ съм, все по задачи тичам.
Всеки ден копнеех за онези твои топли думички,
който сякаш със замах кърпеха самотните парчета в мен.
Обичам те и на теб го изричам най-лесно, без измъчени срички,
думи ококорени в сърцето ми, плътни, без плен...

Казвала съм ти, помниш ли, или било е на устата ми...
Силно ме боли, когато бреговете тръгват си с миража,
че утре денят ще си го бива. Стига, твърде дълго съм стажувала,
или по-скоро боледувала във вярата, че един ден изтъняват мъглите.
Но вече нищо не искам. Благодарна съм, че имам тебе,
едно телефонно обаждане и самоубиват се тайфуните.

И, да знаеш, спрях да плача, просто връзката е лоша или друго...
Звъннала съм по погрешка от рапана на нощното ми шкафче
и бушуват не сълзи, а океани - от онези, дето търсят си води и дъно...
Знам, не ти е лесно с хилядите мисли как съм. Прости за назъбените думи.
Мамо... Да се подпираме, когато животът ни блъска.
Аз няма да имам милост. Какво ще кажеш, мамо?