автор: stiphenstrash

На Радостина Димитрова-Звездата

Когато мракът, по природните закони,
обгърне всяка земна твар, поточета, масиви,
Морфей безсилен се оказа да прогони
умората и спомена за мигове щастливи.

Бях заслепен от теб-невинна и красива,
загърбил старо разочарование и бреме.
Жребец във втора младост,с посребряла грива,
забравих,че в жената котка,тарантула дреме.

И "котето" показа своите нокти остри-
не са зараснали в душата кървавите дири.
Край теб се сблъсквах често със подобни мостри,
но жалки не са те, а развенчаните кумири.

Да,казват:времето лекува всички рани...
Без тях обречен на безмълвие си ти,поета.
На мъдрост учиш се от битки проиграни,
звъни и лирата ти с напора на ветровете.

Сама остана сред сапунената пяна,
макар,че исках ти да бъдеш моето момиче.
Дано намериш своя принц и си желана,
но знай-не може никой като мен да те обича!