автор: BladeDestiny

Здравейте, моето име е Ричард и съм на четиринадесет години. Ще ви разкажа за моите приключения и знам, че звучат малко налудничаво, но... Та така, да започваме.

Един ден се прибрах вкъщи и веднага, след като се наобядвах, отворих учебника по биология. Трябваше да уча здраво, заради утрешния ми тест, тъй като той е с голяма тежест за срочната ми оценка. Отворих го и той ме...погълна. След секунда-две се озовах пред портите на един замък. Отворих очи и бях заобиколен от стражи, но не какви стражи, а клетки, на които са им пораснали крайници и глава. Те досущ приличаха на хора. Така успях да огледам стражите по-добре. Бронята им лъщеше и най-вероятно беше от чисто злато. В левите си ръце държаха пики и копия, а на кръста им бяха препасани диамантени мечове. Бях твърде замаян, за да се изправя сам, така че двама от тях ми помогнаха. Намирах се в центъра на града.Огледах се наоколо и разбрах, че се намирам в центъра. Животът беше оживен в този град-всички се щураха насам-натам, децата се бореха и играеха, а търговците си рекламираха стоките. След като се загледах видях, че хората са същите като пазачите, клетки с пораснали крайници и глава. По едно време се чу писък и всички погледнаха натам. Две деца се бореха и едното беше ударило другото. Паникьосах се и се отскубнах от пазачите. Шмугнах се в една от къщите, но за мое нещастие имаше селянин вътре. Той избяга и на момента извика пазителите на реда. Бяха ме обградили, затова реших да не си усложнявам положението и се предадох. Войниците ме хванаха и ме ескортираха до портите на замъка. Пред вратите ме чакаше богато облечена особа с усмивка на лицето.Той проговори:
- Здравей! Аз съм съветникът на краля. В момента той е в покоите си и си почива. По-добре да го оставим, тъй като той имаше тежък ден. Та, момче, защо стражите те водят насам?
Аз се бях препарил от страх и си бях глътнал езика, така че нищо не отговорих. Вместо мен отговори пазачът:
- Опита се да избяга! Скри се в една от къщите, но се предаде. Умна постъпка, момче! Какво да правим с него?
Усмивката на лицето му се беше изпарила:
- Заведете го в тъмницата, за да се научи на ред! А между другото, той как се озова тук, как е преминал външната стена?
Другият войник отговори:
- Той просто падна от небето. Не ми прилича на шпионин.
Съветникът измърмори нещо и пазачите ме задърпаха към килията ми. Пъхнаха ме в първата клетка и ме заключиха. Дадоха ми едно сухо парче хляб и чаша вода.
- Стой тук и си помисли какво си направил. Дано ти дойде умът в главата-и напусна.
След няколко минути дочух разговор в посока замъка. Разпознах гласа на един от пазачите, но вторият ми беше неизвестен.
- Какво ново има за днес?
Явно така беше името на един от пазачите.
- Нищо, милорд, освен, че някакво момче падна от небето и се озова пред портите на вашия замък.
- Така ли?! - кралят се оживи. - Къде е той сега?
- Долу в тъмницата. В килия номер 1.
- Защо е там? Кой нареди да го пратите в тъмницата?
- Вашият съветник, милорд.
- Аааааааа не! Този човек си мисли, че притежава цялата власт. Веднага го извикай при мен. И ми донеси едно от тези шоколадови кексчета!
- Разбира се, милорд!
Дочух стъпки, които идват към мен. Не се чуваше звукът от бронята на пазача, така че предположих, че е кралят. Оказах се прав.
- Оооооо, Ричард! Здравей! Откога чаках да се срещнем лице в лице! Ела, нека да те измъкна от тази миризлива клетка!
Облеклото на краля беше изумително. Той беше с една глава по-висок от мен, което му придаваше още по-величествен вид. Беше облечен в одежди, модерни през Средновековието, а на главата си носеше златна корона. Тя имаше десет върха и на всеки от тях имаше различен по цвят скъпоценен камък - жълт, син, червен. Короната просто блестеше и му пасваше идеално. Изведе ме от клетката и ме заведе в тронната зала. Цялата стая се държеше на колони, а на тях беше написана историята на държавата. Как е избрано името на държавата, как е създаден градът, а също имаше и снимки на всички владетели, били начело на тази страна. В този момент съветникът и един от пазачите влетяха в залата.
- Милорд, искали сте да говорите с мен - после той забеляза видя. - А какво прави този малолетен престъпник тук.
- Той не е престъпник, Телос! Това момче не е извършило никакво престъпление! Той е невинен! Изплашил се е и е избягал! Аз бих постъпил по същия начин на негово място!
Тогава съветникът обясни всичко което стана на краля. Как аз съм паднал от небето, как съм избягал от пазачите и как съм влязъл взлом в една от къщите на гражданите.
- И все пак не трябваше да го хвърляш в тъмницата! Знаеш, че не ти вземаш това решение!
- Но, милорд, вие си почивахте в покоите си и аз реших да ви оставя.
- Благодаря ти за загрижеността, Телос, но правилата са си правила. Те трябва да се спазват.
- Извинете, милорд. Няма да се повтори!
- Надявам се, Телос. Сега се връщай към работата си.
- Разбира се, милорд! - Телос се преклони и излезе от замъка, за да се занимава с държавните дела.
- А сега, Ричард, ела да поседнем и да си поговорим.
Отидохме в един от ъглите и аз забелязах млка масичка с два стола. Седнахме и кралят ме заговори:
- Аз се казвам Маркъс, Ричард. Извинявай за поведението на Телос, той се грижи доста за сигурността ми и затова е такъв строг.
Най-накрая аз се отърсих от притеснението и проговорих:
- Откъде знаете името ми? Къде съм и как попаднах тук?
- Аз всеки ден те наблюдавам, Ричард. В момента си в Страната на Клетките или по-точно нейната столица Зелда. Ти се телепортира при нас. Всеки човек се озовава в друг свят един път или повече пъти в живота си, независимо на колко е години, може да си на десет, на четиридесет, а дори и на сто, но пак ще се озовеш, защото годините нямат значение. Искаш ли чай? Мисля, че предпочиташ билков.
- Не, благодаря, не ми се пие нищо!А тази страна, къде по-точно се намира?
- Ти се намираш в одеялото си в момента. Не можеш да ни видиш от стаята си, защото човешкото око е твърде просто устроено. Кексче?
- Да, благодаря.
Кексчето беше божествено. Точно по тайната рецепта на мама. Поговорихме си още малко с крал Маркъс. По едно време се чу звън от камбана и стенният часовник се пръсна на парчета.
- Е, Ричард, явно твоят час удари! След минута ще трябва да се прибереш в твоя свят. Беше ми много приятно да си поговорим. Надявам се да се видим отново. И си вземи кексчето за из път. Лека вечер!
Преди да кажа нещо седях на стола в стаята си, в скута ми стоеше затворен учебникът по биология, а в ръката си държах неизяденото кексче.