автор: tzvetcomarinov

Главен сержант Григор Нотев работеше и живееше в града, но през свободното време гледаше да е повече на село. Влечеше го там всякаква работа. Зеленчука ще полее или окопае. И за животните се грижеше като към децата си, да им е
чисто, а храната набавена. За тогава, когато те не могат да излязат на паша или щъкат навсякъде из двора. Оградата, колове и летви всякакви. Покрай курника или кошарата разместено има ли, където и да е. Щом не беше както трябва, повикваше неговите ръце. Пълнеше това всичкото сърцето на майка му с радост, че е родила и отгледала истински грижовен стопанин.
Дойдеше ли си в къщи и тя все гледаше да намери подходящо за влеченията. Стана и сега така. Едва слезе от колата и го подхвана с препоръките.
-Хубаво е да белосаш курника днес. Кокошките взеха нещо да се пощят за щяло и нещяло.
-Добре, мамо - с усмивка прие синът, - но само да се преоблека.
-Знам - кимна доволно майката. - Докато се приготвиш, аз ще съм готова с кафето. И не бързай толкова, цял ден е пред теб. Кофата с варта е приготвена от снощи, да я поразбъркаш отново иска.
Последното нямаше как да стане толкова скоро. Защото когато излезе отново навън от стаята, работливият Григор Нотев видя до стъпалата на къщата вече изправен своя вуйчо.
Братът на майка му притежаваше невероятен нюх да усеща всеки път неговото появяване на село. Неговите братовчеди си диреха късмета някъде из Испания, а вуйчото Никола все го търсеше когато има нужда от по-млади ръце. До преди няколко години пасеше стадото на селото, но заради болежки в краката, отказа се. И сега гледаше няколко овце само за себе си. Преметнал е през рамо овчарската торба, но изглеждаше там не както трябва. Животните отдавна вече да са на баира. Вярно, хубавата паша си беше отишла с лятото, но тук-там имаше от белезникавата зеленина, която не бе се предала. Нея овцете дърпаха със зъби и бърни към гърлата, предчувствайки, че скоро няма да вкусят прясна трева.
Майка му е излязла вече от ниската пристройка с джезвето в ръка, но отдавна знаеше и другото. Брат й упорито странеше от черната глезотия, както наричаше той ароматната и популярна течност. Затова го покани с нещо по-различно.
-Гришата ще се връща привечер в града, но за теб ще сложа малко ракия. С лютика. Направих я преди малко. Сложих повечко чесън, а ти нали я обичаш такава.
Друг път братът сядаше с видимо удоволствие и не ставаше, чак докато сестра му не отдалечеше с ясен подтекст шишето към обратния край на масата.
-Как са овцете? - попита с напълно сериозен глас вуйчото, а онова което каза, сякаш обърка неговия племенник. - Ще имате ли агнета тая година?
Възрастният мъж познаваше добитъка по-добре от пръстите на ръцете и членовете на семейството си, но задаваше толкова глупав въпрос. Главен сержант Нотев веднага помисли тревожно и логично - "Вуйчо Никола дали не е мръднал нещо?", но веднага съобрази. Ще изчака следващите думи. Не последваха такива и заговори той.
-Не е ли малко рано, да се познават овцете?
-Раничко е - съгласи се някак унесено старият овчар и млъкна.
Казаното успокои до някъде племенникът, но не съвсем до края. Дали вуйчото с това не намекваше, че иска да си поговорят за нещо друго и насаме. Тръгна наистина към кошарата, но продължаваше да мълчи. Ушите на сестра му бяха вече останали там, при масата и джезвето с хубаво кафе. На което майката на Григор беше призната за майстор дори от снахата.
Влязоха двамата в заграденото място. Заради провисналото сено откъм горния кат, сега тук изглеждаше сумрачно. Нищо, че в двора си беше още светло и слънцето забавляваше сенките. Приличаше на палав немирник, дал воля на своите лудории нявсякъде. При асмите до къщата, покрай крушата с наедрели и зажълтели плодове. Не беше пропуснал и високите стебла на димитровчето, което търпеливо чакаше есента да попривърши, за да зарадва очите на хората. С едрите си като зачервени момински бузи цветове.
Вуйчото Никола сам затвори вратата на кошарата. Едва тогава пусна другото изражение отвътре да застане върху лицето му. Главен сержант Григор Нотев също можеше да пита за всичко друго, само не и за това. Дали ще се агнат овцете им тая зима.
Преди да каже или направи каквото и да било, роднината се огледа притеснено. Първо към вратичката, през която овцете излизаха на улицата, да се съберат с останалите от стадото. После огледа кошарата така, сякаш влизаше за пръв път в нея. Обърна се и назад. Да се увери, че сестра му не е проявила любопитство. И едва тогава реши да прави и говори по онова за което беше дошел тук.
-Виж, - каза възрастният и побърза да разтвори някак развълнувано овчарската торба.
Сякаш още се притесняваше, че някой ще дойде всеки момент и да развали всичко.
Изненадите за тоя ден пред главен сержант Григор Нотев обещаваха да нямат свършване. Върху дъното на овчарската торба имаше скупчени няколко човешки кости. От гледката, племенникът се сепна без никакви задръжки. Малко дори беше шокиран. Бавно откъсна очи и повдигна глава, за да я обърне към лицето на свой вуйчо. И веднага се упрекна вътрешно. Изражението на другият бе по-овладяно от неговото.
-Какво ме зяпаш? Няма никаква грешка. Толкова години се занимавам с животни и мога да различа костите им от хорските.
В това младият Нотев изобщо не се съмняваше, но объркаността му вместо да намалява, растеше с всеки следващ миг. Вуйчото долови това и опита да помогне.
-Слушай, тя стана по-дълга за разправяне и така няма да стане. Я ела у дома. Там ще ти кажа всичко на спокойствие, по-надълго и нашироко. Варосването на курника може да почака. Те и кокошките ви какво ли друго ще правят, щом спряха да носят. Нека си почесват от време на време с човки под перата. Полезно е за кожата им.
Това не беше никак вярно, но излязоха от кошарата като след прожекция на филм на ужасите. Майката беше сръчен сервитьор, успяла е да подреди масата.
-Хайде, сядайте - покани ги, - че кафето ще изстине.
-Ще го изпия и студено - обеща синът, - а сега отивам до вуйчови. Контакт някакъв му отказал нещо.
Братът й Никола само разпери ръце да се оправдае.
-Добре, - съгласи се майката с леко разочарование в гърлото. - И без друго съм запалила печката, ще сготвя нещо за по-насетне. Като се върнете, колко му е да го затопля отново.
Права беше в разсъжденията си жената. Хората могат да пият кафето горещо или претоплено, а човешките кости хич не се вълнуваха какво ще бъде.

Цветко Маринов