автор: secret_rose

Очите ми извезаха кафтани
от нежност, от очакване, от мъка.
С мотивче по везбата им пристанах -
невеста, обещана на разлъката.

Наметнах си антерийка от пламък -
гальовна, като ласка на изгора
и сватба вдигнах - в небесата рана,
и булчино миро в света на хората.

И зурни подир вятъра подеха
жалейно, като петъчен молебен.
В душата ми зора и мрак се клеха,
заричаха ме, да остана в тебе...

да те погаля, и да те заробя.
Да те овардя от съдби непразни.
Да те примамя в ложето на гроба ни
и да мълча до Троицата страстна.

...

Разплискай ги, Ху, Раббим, гласовете им.
През моите очи сълзи не светят.
След мен - огниво бяло и жарава
в сърцето ни, където ме остави.