автор: petia_bozhilova

Четвърта част
II
Мара

Колоната деца пресичаше земния път, по който вървеше Мара. Истинска жива бариера, толкова необичайна, че тя се спря, за да ѝ се порадва. Малчовците маршируваха в редички по трима-четирима.
Коленцата им се повдигаха високо, а босите им крачета тупаха с такова вдъхновение по пръстта, че увлякоха и нея и тя запристъпва на място. Бяха различни по възраст, най-големите-десет тринадесет годишни, имаше и дребосъци по на две –три. И момиченцата, и момченцата бяха облечени в еднотипни бели туники, които на малките стигаха почти до глезените, а на големите-малко над коленцата. Всички бяха препасани със златни коланчета, а в ръцете си държаха кръгли златни чинелчета, които тупаха едно в друго в крак с маршировката. Чинелчетата звънтяха, децата пееха . Никога не беше чувала такива сладки гласчета.
Изпита непреодолимо желание да я повикат да тръгне с тях, но те сякаш не я забелязваха. Само едно 3-4 годишно момиченце с дълги коси, руси като нейните, се обърна към нея. Златната бродерия по деколтето на туниката удивително напомняха знаците, които бай Димо беше издълбал на яката на дървената бебешка главичка.
Детето ѝ се усмихна и звънна с чинелите, след това се обърна и продължи марша с останалите. Тревата наоколо беше не светло, а светлинно зелена. Въздухът над главичките им трептеше като сребриста мъгла. Мара вдигна очи към небето...
Светлината на уличното осветление се прецеждаше през пролуките на металната щора и падаше в очите ѝ. Дъждът почукваше по ламаринения перваз на прозореца. Протегна ръка изпод топлата завивка и погледна дисплея на телефона. 4:50 сутринта.
Скочи от леглото с учудваща лекота. Предната вечер беше разговаряла до късно с майка си, но след този сън бе бодра, сякаш беше спала дълго, дълго под шума на неспиращия дъжд. Измъкна се на пръсти в хола, грабна пухкавото одеалце и лаптопа, кръстоса крака на дивана и включи Skype. Нямаше други луди като нея, които да бъдат на линия, готови за чат в 5 сутринта. Само „фарчето“ на Дидка светеше зелено, в което нямаше нищо чудно. При нея беше някъде към 10 вечерта и най-близката ѝ приятелка „реанимираше“ след рождения ден на малкия.
–Я да видим: дали ще успеем да се вредим за едно парче от тортата?-поглади тя подутинката на коремчето си. –Най-официално сме поканени двечките с теб, макар и виртуално. И, за да не караме само на емотиконки, веднага ще си сложим на масичката парче от баницата на баба ти.
Прешляпа до кухнята и обратно, мушна се пак под топлото одеалце и отвори пощата си. Йессс! Дидка беше изпратила цяла дузина снимки от детското тържество в „Макдоналдс“. Пусна по скайп едно мече, любимата им емотиконка и „запрелиства“ фотоалбума с мишката. Колко сериозна беше Миленка! С тази дълга до коленцата рокля и опънати с машата къдрици изглеждаше много по-голяма за своите ненавършени десет години. Братът рожденик беше съвсем различен. Ухилен до ушите зад запалената восъчна петица, забучена в огромната торта с лика на Батман, той сякаш пет пари за нищо не даваше. А Дидка си беше все същата, сякаш сега щяха да седнат на чина, а Коци щеше да им дърпа отзад.дългите опашки. Коци изглеждаше остарял. Милият, след смъртта на баща си побеля целият...
Звънът на домашния телефон отекна в смълчаното жилище. Тя подскочи и натисна светкавично зеления бутон. Само това оставаше, майка ѝ да реши, че става нещо с нея и да нахълта като пожарникар!
–Защо не спите?
Гласът на Дидка погали ухото ѝ. Всеки път, когато го чуеше, за пореден път се убеждаваше в едно: никога, по никой меридиан и паралел нямаше да има по-мила приятелка. Километрите и годините, които го разделяха, нямаха никакво значение.
–Сънувахме един чудесен сън-усмихна се Мара в слушалката.
–Струва ми се, че дойде краят на кошмарите, които те будеха ледена.
–Окончателно! Откакто видях снимката от ехографа на Розета...
–Розета?
–Да, Розета.-Делян е убеден, че ще има дъщеря, че трябва да се нарича Розета и дори ме помоли да поканим за кръстник нашия Бай Димо. Освен ако дотогава не сме долетяли при вас. Тогава ще моля теб!
–Не бързате ли много? Рибката е още в морето...
–А-а-а, не е в морето.-помилва Мара коремчето си.-Хваната е вече на въдичката, и в преносен, и буквален смисъл. Нали видя снимката на ехографа? Маточната спиралата стои край нея също като кукичка на въдица...
–По-скоро като обица на ухото-засмя се гласът на Дидка.
–Не зная какво е.-засмя се и Мара.-Само знам, че ме излекува от всичките ми страхове. Ето, сега Делян е на Билбао, новият им строеж сигурно ще е там, което значи раздяла за известно време. Само до преди месец това би било немислимо. На моменти ми е съвестно, че съм такава весела в нашето положение. Струва ми се дори безотговорно.
–Напротив-отбеляза Дидка.-Точно това е висшата майчина отговорност. Отговорност да създадеш и родиш щастливо бебе.
–Отговорността си я присвои изцяло Делян-изкиска се Мара.- Ако можеш да го видиш отнякъде колко се е променил! Лицето му се издължи от мислене къде, как, какво, за да е най-доброто за мен и Розета. За мен остана щастието. Единствено мисълта за майка ми го разваля.
Мара млъкна и взе залък баница, за да преглътне топката, която изведнъж застана на гърлото ѝ.
–Смъртта на баща ми я удари физически и психически Дидке, но тя я прие. Веднъж дори ми призна, че тайно се е надявала той да си отиде преди нея, за да си го изпрати както трябва. Дали са на света мен, съвместният им живот е имал смисъл... Тази история с Де Голи удари духа ѝ.
–Тези хора нямаха нужда от човек като нея...
–След тези хора майка ми реши, че никой човек няма нужда от нея.
–А вашата зелена улица под формата на зелени карти се отваря точно сега и вие я оставяте. И на теб ти се иска да я гушнеш като малко момиченце и да ѝ кажеш, че не можеш без нея и никога няма да я изоставиш.
– Не за първи път ми четеш мислите... И сигурно няма да е за последен.
–И какво мислиш, ще ти отговори тя? Каквото ми каза преди седем години бащата на Коци.
–„Заклевам те в детето да мълчиш и да не се обръщаш, дори аз след вас да лазя на четири крака“
–Да...Чак когато и двамата започнахме работа в Охайо, а Милена тръгна в детската градина при близнаците на Цветелина и Сашето, ме освободи от клетвата. Предната вечер тогава казах на Коци, че баща му умира от рак, на другата сутрин косата му беше побеляла. Помниш ли първия видеоклип, който ви изпратих от тук? След обяд на същия този ден пяха със Сашето на тържеството в детската градина „Я кажи ми, облаче ле бяло“. Бяха обещали да представят българска песен. Не съм ти казвала, че е точно от този ден.
–И аз не съм ти казвала, сме го гледали безброй пъти с родителите на Коци. На погребението на баща му го пуснахме на моя лаптоп и поздравихме всички „гости“.Това беше последното му желание...за този ден.
–Родителите ни направиха, каквото можаха. Сега е наш ред. Това е. Другото...за него има приятели. А приятелите са какво?
–Кошче за рециклиране на душевни отпадъци-казаха в хор двата гласа от двете страни на океана.-Затова сега бършем сълзите и ставаме свежи и чисти като бебешки дупета. И на душите ни е леко.

–Защо въздишаш така тежко?-чу се гласът на Ивана.
Мара изпрати звучна целувка, натисна червения бутон на телефона и се обърна. Майка ѝ стоеше зад нея, облечена в топлата си зимна пижама. „Виси на нея като на закачалка-бодна я от ляво.-Като дойде, се опъваше на коремчето ѝ.
–Нищо, мамо. Делян звънна да каже, че...
–Не разбирам защо ме лъжеш, дете.
–Пак си ме подслушвала, значи...
Ивана седна до нея и я помилва по чорлавата коса, разсипана като слама по одеалцето, с което се беше увила.
–Не са ме сломили вашите Де Голи. Като не ми искат доброто, няма да им го давам насила. На никого не можеш да отвориш очите с пръсти. Като ги срита животът отзад, сами ще ги отворят...
–Така говориш-измърмори Мара.-Ама смъкна коремчето за нула време при тези...
–Ти сега си гледай твоето коремче!-прекъсна я Ивана.-И мъжа си не забравяй, че и той смъкна бузите. Няма да те заклевам като таткото на Коци, но те умолявам да не поглеждаш назад! Аз ще бъда добре!
–Ще имаш време да си пишеш романа-усмихна се лекичко Мара-Нали за това уж дойде? Сякаш не знаех, че на Роско трябват пари.
–Май в тази къща аз подслушвам най-малко от всички. А за роман не трябваше да споменавам, че сама се урочасах. От няколко дни все пиша в една тетрадка...
–За нас ли пишеш или... за Голи?
–За теб И за Розета. Да помните от къде сте тръгнали.
Ивана се надигна с охкане и тръгна към банята
–Не мъчи и себе си, и детето с тези сухи корички. Сега отивам в съседката, обещах ѝ днес да ѝ покажа как се прави българска баница. Ще ти донеса топла.
Мара скочи, изтича боса в стаята на майка си, грабна тетрадката, скрита под възглавницата, мушна се с нея под завивката и я зачете първата страница:


Писмо до Гретел

Мамино мило момиче,

Помниш ли „Хензел и Гретел?“
Щом те научих да сричаш,
ти първо нея прочете.

Плака със Гретел, когато
тяхната мащеха злобна
с Хензел ги прати в гората
само с два залъка в джоба.

Радва се с Хензел, когато
той с камъчетата бели
пътя беляза обратно,
бащин дом с тях да намери...

В нашите страшни години
малко неща се повтарят.
Ти с твоя Хензел замина
в дън гори, зад океана.

Ни хляб, ни камъче сложи
в новия сак с колелцата.
Хляб там-в десницата Божия!
Камък-във мен, на душата.

Нека тя, смазана, писка
под този камък надгробен!
Тук да се връщаш не искам!!!

твоята мащеха родна



III
Дона

Обедното слънце, което от сутринта се бореше с с многоглавата оловносива облачна ламя, най-сетне успя да отсече една от по-малките ѝ глави, промуши през дупката светлинния си меч и го подпря на река Тахо, за да си поеме дъх и да се усмихне. Гледката беше толкова красива, че Дона измъкна измръзналите си ръце от дълбоките джобове на шлифера и защрака с фотоапарата. Олег, Мяо син и Верчето бяха избързали напред, но тя не им извика да я почакат. Нямаше къде да се загубят. Широката асфалтирана алея криволичеше край реката, а до моста на Сан Мартин, към който се бяха запътили по нейна молба, имаше още около километър.
Погледна трите фигури пред нея, наредени като аптекарски шишета и се засмя. Такава чудновата комбинация на фигури и размери и най смелото въображение трудно можеше да си представи. Усърдните туристи обаче не изглеждаха ни най-малко смутени от това. Един поглед към тези подскачащи разнокалибрени топки беше достатъчен да се разбере колко добре се забавляват.
Трънчето отляво отново я прободе, но този път не беше ревност и самосъжаление, а чувство на вина. Толкова пропуснати, разстреляни от самите тях мигове! Този вълшебен град Толедо, в който бяха сега, ги очакваше търпеливо на по-малко от сто км от Мадрид. Идваха туристи от другия край на света да видят тази перла, а те колко пъти си направиха труда? Два или три, не повече и то когато имаха гости от България и Украйна. Трябваше да се появи една чудновата жена, която да ги накара да си отворят очите и да се размърдат.
Българската китайка беше накарала Олег да си вземе отпуск да си излекува гърба. Голямо лекуване падна! След първия масаж той се мята като шаран от болки, след третия спа като бебе, а след петия награби Дона така, че на сутринта нейният гръб я болеше. На другата нощ му се наложи на него да прави масажи на съпругата си...и не само масажи. Втората седмица на лечението започна с обиколки на областта Кастилия –Ла Манча. Не се опита да ги разубеди заради студа. Нейният Олег и Верчето ни студ ги плашеха, ни жега, а и китайката зиме и лете ходеше с копринени туники и шалове. Дона просто се обличаше като за зимен излет и тръгваха. Пребродиха каменния Омагьосан град в Куенка, вятърните мелници из Сиудад Реал, средновековния Елин и ренесансовия Алкарас на Албасете и какво ли не още. Столицата Толедо бяха оставили за накрая, като черешка на тортата.
Какво ги беше спирало да го направят по-рано? Липсата на пари ли? Не, по-скоро наличието им. Колкото по- стабилни ставаха материално, толкова по-зает ставаше Олег и толкова по-тежко всяко придвижване. Детето? На детето неговите кръстници Педро и Пилар осигуриха жена за три години да го гледа денонощно. Тогава какво? Тежките условия на живот в Испания, която се тресеше от кризата? Нима след идването на Мяо Син условията бяха станали по-леки? Не. Светът кипеше от протести и пукаше по шевовете. Животът в този свят беше борба от както тя го помнеше...Една част от него. Сега едно дете и един мъдрец с детинско държание бяха дошли да им покажат, че има и друга част...Частта, в която чудесата са най-естественото нещо.
Погледна Верчето, което прехвърчаше като пеперудка, за да помилва някой цъфнал мак, да свирне на някое птиче, да дръпне „китайката“ за шала и да ѝ каже нещо тяхно си, да целуне по бузата Олег, който с готовност клякаше за всяка целувка, сякаш играеше казачок. Трънчето от ляво отново я прободе, този път от страх. Майчин страх в най-чист вид за това странно дете. То самото беше едно самоходно чудо. Неочакваната печалба от лотарията, която разбуни духа на децата в блока и училището, не я беше впечатлила никак. Точно тогава двойката гълъби, свили гнездо на перваза на прозореца, имаха птиченца и цялото ѝ внимание беше погълнато от грижата да ги опази от Роки. Попита само дали парите ще стигнат да купят кон и това беше...В клас, слава Богу, беше отлична ученичка, с няколко гърди пред другите, поне за това да не я мисли. Оставаше обаче майчиният страх за това как ще се впише детето в меркантилния свят...
Тръсна глава, за да се отърси от неканените мисли и ускори крачка, за да ги настигне. Тримата, стигнали моста и я изчакваха, ухилени до ушите, сякаш току що бяха спечелили евромилионите.
–Обявявам пиш пауза-каза Мяо син на нейния чудат руски, който Олег и детето обожаваха–Сега ви водя в едно заведение тук, наблизо и после...
–После правим чудо-прекъсна я Верчето.-Днес не си направила нито едно.
–Разбира се, Кристалче!-отзова се китайката.-В заведението ще видите едно голямо чудо...високо почти колкото баща ти. Но за да стане магията, искам да ми дадете плана на града и да изключите GPS-те на телефоните си. Сега ще ви водя аз.
Дона се поколеба. Старата част на Толедо с нейните стръмни калдъръмени улички, оплетени като въжета, беше за нея лабиринт с повишена трудност, за къде без картата? Верчето обаче спокойно взе картата от ръцете ѝ, мушна я в раничката, закачена на гърба на китайката-чудотворка и тръгна до нея.
Близкото заведение се оказа не толкова близко. Поне двадесет минути катериха паважа между къщички, магазини за сувенирчета и ухания на такива манджи, че Дона запреглъща на сухо и запоглежда тревожно към Олег, който сигурно вече можеше и агне да глътне.
–Или вади от раницата две риби-опита се тя да звучи весело-или да влизаме някъде да ядем, докато Олег не е глътнал теб. И дано знаеш къде сме, защото аз съвсем се загубих!

***
–Ето, при тази дами от Колумбия ще седнем!
Дона усети, че се изпотява от притеснение. Възможно ли беше Мяо син да не знае, че в Испания не е прието да се сяда на чужда маса? Дори само един стол да беше зает, а пет свободни, както тук, не беше прието да се пита дали е свободно.
–Тези места до вас са свободни, нали?-усмихна се китайката.
–Заповядайте-усмихна се в отговор едната от жените, докато другата само кимна и излезе.-Ние ще ставаме, само да се върне сестра ми от тоалетната.
–Прекрасен човек е сестра ти-каза загрижено Мяо син, докато сваляше раницата си . –Но трябва да върне оня ключ и да спре да се разправя. Няма да ѝ донесе късмет такова дарение.
Жената зяпна и ги огледа един по един. След това най-неочаквано наведе глава, миглите ѝ затрепераха и тя затършува в дамската си чанта пред смутените лица на Дона и мургавото келнерче, дотичало, за да вземе поръчката.
–Сега се успокой-каза строго Мяо син и ѝ подаде поставката с хартиените салфетки. –И ако имаш желание, кажи за какво става въпрос. Дойде информация за ключа, но нищо повече.
Жената измъкна една с треперещи пръсти и избърса очи.
–Убиха приятеля на сестра ми-каза послушно тя.-Оказа се, че той и е оставил в наследство четиристайно жилище в гр. Сарагоса. Ние живеем там на квартира, сестра ми е безработна. Роднините на приятеля ѝ сега се съдят...
–Работа ще намери-прекъсна я Мяо син и взе менюто-Но от кървавия ключ, мен ако пита, трябва да се отърве. Хайде сега чао и...късмет.
Дона, забравила глада си, гледаше като на кино.
–Повярваха ли ти?-попита Верчето, вперило в нея ширико отворените си сини очи.
–Не вярвам, Кристалче. Те нямат твоята любов. Иди сега си измий ръчичките и усмивката, че ни чака чудото, забрави ли?
–Знам, че не трябва да питам-обади се Дона, когато детето, Олег и келнерчето се скриха от погледите им.-Все пак искам да знам дали познаваш тези млади жени.
–За първи път ги виждам. Сне ми се информация за ключа и толкова. За тях беше, затова им я казах.
–А дойде ли информация какво ще стане след това?
–Изборът е техен. Като ги гледам, само ще ни изклюкарят и толкова, а след това ще се чудят от къде им е дошло психичното заболяване... Много години ще минат в света и много кръв още ще се пролее, докато човешката маса стане като твоето кристалче. Разбрала си вече колко е ценно, нали?
Започнаха и завършиха обяда в учудваща тишина, уморени и потънали всеки в мислите си. Верчето държеше чашката със сладолед, сякаш беше пиленце и облизваше лъжичката внимателно и леко, сякаш я целуваше.
–Сега ще дойде Карлос.-прекъсна тишината Мяо син. –Аз съм малкото чудо, Кристалче, а мъжът, който сега ще видиш, е голямото чудо.
Детето вдигна любопитно очички.
–Преди години се запознахме с него тук, в Толедо, точно на този площад, пред заведението. Аз се бях загубила като майка ти сега, видях, че минава един хубав испанец и го спрях да го попитам как се стига до автогарата. Той ме погледна, хвана ме за ръката и ме попита:
–Как можеш да се загубиш тук? Забрави ли? На това място си водихме конете на водопой.
–Къде, на фонтана ли?-засмя се Дона. Странните истории в днешния ден сякаш и идваха малко в повече.
–Тук тогава имаше голяма чешма-изтърси Верчето.-С корито, в което да пият животните.
Олег се разсмя така, че коремът му се разтресе над масичката.
–Не помните...-въздъхна детето и остави сладоледа.-И по-добре. Мяо син беше тогава с брада и уби мама на дуел.

***
–Здравейте. Аз съм Карлос, приятно ми е.
Високият, стегнат, къдрокос четиридесет годишен толеданин с ослепителна усмивка на тъмночервените, сякаш боядисани устни, привлече като магнит женските погледи от околните маси. Неговият поглед обаче беше вперен в Мяо син. Тя се изправи и той я прегърна силно.
–Седни за малко-помоли го тя на испанки език. –Готова съм, искам само да довърша това, което съм започнала.
–Пътищата ни тук се разделят, Кристалче.-обърна се тя към детето-Ще можеш ли да заведеш мама и татко до мястото, където паркираха колата?
Детето кимна с глава.
–И ще ги пазиш! Те не те помнят, но те обичат много! Знаеш го, нали?
Детето отново кимна.
–Олег, на теб искам да ти посоча още една българска следа. Отворете вестника, който Дона купи днес и вижте страниците с обявите.
Дона послушно извади последния брой на вестник „Нова дума“ от чантата си и го разгърна. Китайката го прелисти и сложи пухкавото си пръстче на една от обявите, написана в тъмен шрифт.
–Ето ти двете риби, момиче. Отиди на една от сбирките и заведи и Олег.
–Ти няма ли да бъдеш с нас, Мяо син?
–Не, момиче. Тази информация беше за вас, аз след час ще я забравя. Моят път е друг. Вие тръгвате към танца на слънцето, а аз-със моите слънчогледи...Нали видяхте, че ирисите на моя Карлос са като слънчогледи?
–Прочети ми обявата, слънчице-прегърна я Олег, след като останаха сами с детето-За каква българска следа става дума?
Дона се наведе над вестника и прочете на глас:
– „Организират се срещи на последователите на Учителя Петър Дънов в Мадрид...“
Вдигна недоумяващо вежди и прибра вестника обратно в чантата.
–Не виждам какво общо има между Паневритмията и нашата чудотворка, но щом се играе в Мадрид, да отидем. Довечера ще ви покажа в ю туб клипове от събора в Рила, за да видите за какъв танц става въпрос.
–Покажи на тати-усмихна се детето.-Сега ако искате, можем да вървим към колата.