автор: LeoBedrosian

Сто години перча набръчканата
си кожа на прашния слънчев лъч
дето нямо разстрелва
застоялата тишина
на стаята ми в пет
без пет.

Днес обличам протрития
черен бил някога
костюм на Черен Петър
с петното от швепс
"Битерлимон", останало от
седемдесет и осма.
Нахлузвам каскета на
Ленин и го чакам...
в пет без пет.

Ланшния или още
по-стар прах
лениво пролазва
по първите му
проблясъци и го
гъделичка по петичките
Значи е вече пет
без пет. На осемнадесети
март - денят на
моя слънчев лъч,
денят в който се
ражда ничието утро и
умира грешното вчера.
По застаряващата
ми кожа - уют за
акари и стогодишни
брадавици се броят
часовете в пет
без пет на осемнадесети
март - денят в който
задрасквам още една
слъчева година и
се моля следващата
да не е последна.

Прашния лъч може
да е всичко - или
тунел по който
идва качулатата или
път на необуздани
млади фотони, имали
неблагоразумието да
напуснат майката -
Слънце за да финишират
в безнадеждната ми
стая, може да бъде и
образ на Стогодишния
мрак.

Краткият отрязък до
пет и една е към края
си и аз потъвам
в следващата Стогодишна
тъмнина. В обичайното си
състояние,
в очакването на следващия
осемнадесети март
пет без пет
...