автор: blagova

Хрумвало ли ви е да се запитате какво се е случило с най-близките на Христос след Разпятието? Как така учението му не само е оцеляло, но и като търкулната снежна топка превземало Европа, въпреки жестоките гонения през вековете?
Не знам за вас, но на мен не ми е хрумвало. От една страна, защото още от младенческа възраст мозъците на хората от моето поколение методично бяха промивани от войнстващия атеизъм на комунистическата система. От друга – паметните места, свързани с живота на Спасителя са твърде отдалечени географски, за да достигне до нас автентично предание. От трета – ограниченията за пътуване в чужбина ни лишаваха от възможността за информация от първа ръка.
Дори познанията ни за богомилската ерес, покълнала по нашите земи и повод за гордост в националното ни самосъзнание , заляла Западна Европа и разклатила сериозно устоите на средновековния католицизъм, се ограничават със школските уроци. Единствено някоя легенда от Библията, под сюрдинка разказана от бабите, да е докоснала детските души с нравствените си послания. И толкова! Докато най-неочаквано, по неведомите пътища на съдбата идва онзи момент на открехване на прозорец към познанието и ти проглеждаш за същината на въпроси, които дори никога не си задавал.
Така се получи и сега. При поредното ни пътуване. Този път - към провинция ПРОВАНС. Тази историческа област на югоизточна Франция, дарила „Марсилезата” на Великата Френска революцията и известна с красивите си средиземноморски градчета, отдавна вълнува съзнанието ми. Не бих преувеличила, ако кажа – от ранно детство. Понякога дори имам чувството, че вече съм била там. Чрез книгите на Дюма и Юго, чрез историческите филми и разказите за Наполеон. А в днешно време - и със съдействието на You tube и Google. Не внушение – направо дежавю!
Годишното разписание на нашите приятели определя датата на пътуването ни. Обикновено то е през есента. Този път обаче е в средата на април. В най-прекрасната фаза на пролетта! Черешовите градини по долината на река Теч преливат от цвят. Туфи разцъфтели перуники, като в картини на Ван Гог, припламват виолетово от двете страни на магистралата. Ароматни храстчета, аранжирани в алпинеуми по кръговите движения, допълват ланшафта. Не престава да ме изумява вроденото чувство за естетика у французите за най-тривиални неща. Като тази провинциална магистрала, например. Пътят е красива картина! Наслада за сетивата и духа така, че стихът се лее от само себе си : „ Пролетта е моят сезон. И съвсем не е бяла, както казва поетът. А е сочно-зелена, розово- кестенна, маково- алена, косово- песенна”...
Насочваме се към Средиземно море малко след гр. Монпелие. Шосето изтънява, превръщайки се в междуселски път, рамкиран от високи тръстикови стебла. Отстрани - езерца от разливите по делтата на р. Рона.
Да, именно тази Рона, която води началото си от швейцарските Алпи и посредством два ръкава се влива в Средиземно море при уникалния Природен Резерват „Камарг”. Някога тук е живял богатият римски земевладелец Аниус Камар. Славата на този край обаче се дължи на друг един аристократ, посветил живота си на опазването на местните традиции и митове. За него ще стане дума малко по-късно.
Още по времето на гърците и римляните Рона е „южната порта” и „великата река”, която осигурява търговския път от Средиземно море до Източна и Централна Галия. В наше време долината на р. Рона е световно известен лозарски район, осигуряващ едни от най-ценните френски вина. Трябва да се признае и заслугата на всемогъщия „Мистрал” с благородното му пречистващо въздушно течение. Предизвикван от скоростното течение на реката - 10 км/мин, той влияе на климата чак до о-в Корсика и Северна Африка.
Делтата на Рона е изключителен екологичен парк-резерват с не по-малко от 400 животински вида. От тях - 160 прелетни птици, сред които розовото фламинго. В движение правим снимки на двойка красавци, изпълняващи любовния си танц. Грациозни и стройни, с дълги шии и розови гушки, свободни и незастрашавани ! Романтична гледка!
Някога морето е било до тук. Отдръпвайки се, то оставило тази плоска земя, обрасла с оскъдна трева и все още подвластна на Нептун със солените си мочурища. В наводнената солена земя пък се отглежда специфичен сорт ориз, рекламиран като екологично чист. Има цели плантации, които в този сезон нямаме удоволствието да видим. В далечината огромни купчини сол искрят като айсберги под лъчите на изгряващото слънце. Още от римско време „Пътят на солта” тръгва оттук през Алпите към вътрешността на Европа.
Пътуването с приятели винаги е леко и забавно. Времето тече неусетно в спомени и шеги. Случват се и препирни, защото някой не е внимавал в указанията на пътните знаци, а и не иска да си признае вината. Правим втора „ почетна” обиколка в кръговото движение за ориентация, сменяме шофьорите и с блеснали погледи продължаваме към заветната цел. Изминали сме почти 300 км. Недалеч е крепостта Ег Морт, откъдето Луи VІ тръгва на двата си кръстоносни похода и където Хемингуей се е отбивал в кафене „Експрес”, което още работи. Кулата, построена за фар, но послужила за тъмница на 45 рицари-тамплиери. Ще ги посетим на връщане . По-нагоре е гр. Арл, с останалите от римски времена арена, античен театър и терми, и в който Винсент Ван Гог нарисувал най-ценните свои картини, вдъхновен от провансалския пейзаж. Арл е благодатна тема за друго есе. Целта сега ни е по-нататък, към морето.
По пътя изненадите следват една след друга. Странна порода ниски черни бичета с извити напред рога пасат от двете страни на пътя в нещо като … прерия. Не, не си измислям! За да се запази тази единствена по рода си европейска порода, в резервата е засадена автентична трева. Бичетата запазват дивия си нрав, оставени да пасат на воля. Дотолкова, че дори при коварна зима, отказват да приемат подхвърляния им фураж. Смята се, че породата произлиза директно от критския си събрат, срещан на фреските в Кносос /Гърция/.Този бик е малък и лек за разлика от испанските си събратя, поради което тичането му се отдава. Отглеждането им е съществен елемент от нравите и културата на Камарг и привлича много посетители. Животновъдите обикновено са и бикоборци… За тях обаче – по-нататък!
Пътят извива и тръгва успоредно на крайбрежната ивица. Морският лазур се слива с безоблачното небе. Загубил границата между тях, подобно гларусите над главите ни, духът се рее в синьото безбрежие. Спираме и дружно изскачаме от колата. Има моменти, които трябва да се изживеят с пълни гърди! Въздухът е свеж, ободряващ, озонов. Мирише на море.
И тук „Камарг” ни поднася следващата си изненада. Стадо снажни снежно-бели коне препуска свободно по брега, разпенвайки водата. Алюзията за „раждането на Пегас от вълната” е наяве! Специалната порода се отглежда във ферми за нуждите на летуващи и прави екзотиката на резервата неповторима. Като прибавим и варосаните ваканционни къщички с тюркоазено-сини капаци на прозорците и тръстикови рогозки върху покривите, досущ като някогашните пастирски колиби… Възклицанията оставям за вас!
Какво ни води точно в този край на Южна Франция – случайността, екзотиката, морето?
Не. Легендата.
Изучавайки исторически материали за есето, посветено на катарската одисея в Лангедок, случайно попаднах на интригуваща история за акостирал кораб с близки на Христос в малко средиземноморско селце недалеч от Марсилия. Когато разбрахме, че то се намира само на 20 км от Монпелие, беше невъзможно да не отидем на мястото и да не разберем цялата истина за това събитие „от първа ръка”.
Източникът на информацията ми бе книгата „ Златото на тамплиерите и гробът на Христос”, в която авторът С.П.Симон разказва сензационна история. Цитирам я дословно: „Христос умира на 33 г. и тялото му не е излизало от гроба, но има голяма опасност да бъде осквернено. Намесват се две лица, чиято роля е непозната в Евангелията: Никодим и Йосиф Ариматейски. Те вземат тялото и решават да го отнесат на сигурно място в Галия. Наемат лодка. В нея са тялото на Исус, Мария Магдалена, Мария - жената на Клопас и Мария Саломе. Всички те слизат на плажа, който ще бъде наречен Сент Мари Дьо ла Мер /Светите Марии на морето/. И ще погребат Исус…в бъдещия град Реде.”
Щях да подмина тази история, ако не помнех подобен сюжет, разказван от моята баба. Тя, най-вероятно, го е чула по време на църковна проповед: „Цар Ирод натоварил близките на Спасителя и пленените апостоли на лодка без весла и ги отпратил дълбоко в морето. Господ, обаче, изпратил вятър, който духнал и ги отвел на спасителен бряг.” Сага, достойна да продължи „Шифърът на Леонардо”!
И ето ни пред спасителното селце /сега вече градче/ СЕНТ МАРИ ДЬО ЛА МЕР. Нетърпеливи сме да го опознаем. Докато търсим място за паркиране добиваме първо впечатление: Спокоен залив с плитко морско дъно далеко навътре. Плаж, започващ направо от крайбрежната улица. От двете страни, срещуположно - вълноломи от плътно подредени камъни. За малките яхти – дясната половина. За рибари и желаещи да погледат морето отблизо – вляво.
Гледката оттук към градчето е магнетично-красива. Простор, малки бели къщи, кръгло площадче с чемшир и монумент на бикоборец с ласо върху кон. Китна търговска уличка със шарени сергии води навътре и се разклонява в други тесни улички. Апетитното ухание на средиземноморска кухня се редува с аромата на лавандулови сапуни. Чисто, подредено, симпатично!
Паркираме колата на съседната уличка. Любуваме се на китните дворчета. По фасадите на къщите – разноцветни порцеланови фигурки /нещо характерно за този край/, от балконите – каскади цветя. Аз, естествено, първо се отправям към близката книжарница, в която предлагат книги на различни езици. Откривам малка книжка с историята на градчето на английски. Искам да „пия от извора”. Имало ли е „пришествие на светици” наистина?
Ето какво узнавам от нея:
За първи път името на селището се упоменава през ІV-то столетие на късно-латински като Sancta Maria de Ratis. Най-вероятно тук е имало римска крепост. През вековете тя е била обект на нападения и опустошения от викинги и араби, а после е погълната от морето.
Историята на градчето е тясно свързана с провансалско религиозно вярване, според което крехък плавателен съд от Светите земи претърпял корабокрушение тук скоро след смъртта на Христос. По време на преследването над християните, подклаждано от Ирод Агрипа, някои от учениците на Исус били пуснати по течението на лодка без платна и гребла ( Ха!),наказани за своята вяра. Сред преследваните били: Мария Саломе`, майка на Яков Завеев, Мария Яков – сестра или братовчедка на Дева Мария, Мария Магдалена, Лазар и сестра му Марта, Максимин и Сидониус – слепецът от Йерохон. Според преданието, негърката Сара помолила да се присъедини към тях. С нея е свързано и чудо: за да достигне до лодката с ходене по водата, използвала наметалото на Мария Саломе, което `и било хвърлено като спасителен сал.
Както при повечето религиозни легенди, и тук има много варианти на събитието. В някои версии, пътуването било на борда на галера с редовен маршрут между Палестина и Европа. Животът на Сара също поражда много вярвания и предания. Според някои тя вече живеела на този бряг и приютила светите жени, които я посветили в християнството, след което тя става тяхна слугиня и се грижи за тях до края на дните им. Предполага се също така, че Сара е египетска принцеса или игуменка на либийски манастир. Циганите я почитат и я наричат Сара Кали, което означава „цигански и черна” на техния език. Дали принцеса или роб, нежната Сара запазва тайната си.
Каква е съдбата на останалите?
Мария Яков и Мария Саломе, които вече били възрастни, са единствените, които остават на това място, придружени от Сара. Техните спътници се разпръснали да разпространяват Евангелието по Галия: Марта отишла в град Тараскон, където с кръст успокоила чудовище, излизащо от водите на Рона, за да поглъща деца и пътешественици. Прекарва живота си като покровителка на града, където е и погребана.
Мария Магдалена се отправила към планината Saint Baume/ част от Френските Алпи до Марсилия/. Предполага се, че е живяла в недостъпна влажна пещера, отнесена дотам от ангели. За 30 години тя изкупва греховете и след смъртта си е погребана в градчето Saint Maximin, където по-късно е построена базилика.
Лазар отишъл в Марсилия, а Максимин в гр. Екс да проповядват. Ето защо Прованс се счита за Люлка на християнството.
Мария Яков и Мария Саломе също проповядват божието слово. Двете жени са уважавани от населението на Сент Мари де ла Мер. Умират в рамките на няколко месеца една от друга, като скоро ще бъдат последвани и от Сара.
Колко от тази история е истина и колко легенда?
Това, което със сигурност се знае е, че по времето на крал Рене Добрия / 1434-1480/ след повече от 1000 години, Светите Марии станали официално признати. На внушителна церемония в присъствието на крал Рене, кралица Изабел и няколко епископа и господари на Прованс, мощите им били благочестиво поставени в изографисани саркофази от кипарис и до днес са съхранявани в горния параклис над главния олтар на новопостроената църква. Същата е спирка за поклонение на пилигримите към Св. Яков от Компостела / по Камино/.
И ето ни и нас пред църквата от розов камък с внушителен вид на крепост. Елегантната скромност и хармония на романския стил са се запазили през вековете. Зъбците и амбразурите я правят непревземаема и в нея жителите намирали сигурен подслон при нашествия. Сегашния си вид обаче църквата придобива едва през 15 век, когато е разширена след разкопките за мощите на светците.
Пред входа се вият две опашки от туристи: Едната – за терасата на покрива, откъдето се открива панорамна гледка. За нагоре сме и ние. Задъхано изкачваме стотиците стъпала на тясната спираловидна стълба, а горе ни посреща ласкавото априлско слънце.
Пред очите ни се открива равнинният пейзаж на Камарг, живописното малко градче, заливът-спасител, езерцата от Рона. Запечатваме това магнетично земно кътче с фотоапарати и камери, за да онагледяваме спомените си, когато вече няма да сме тук. Отляво се извисява внушителна камбанария. Представяте ли си каква полифония се разлива оттук, когато се люшнат петте медни камбани?! Жалко, че не улучваме някой от многобройните католически празници!
Втората група туристи е пред входа за църквата. Още с влизането става ясно защо това място е толкова подходящо за медитация. Същият скромен романски стил. Открита еднокорабна зала води до, повдигнат на няколко стъпала по-високо, олтар. Осем мраморни колони с капители, издълбани със сцени от Библията, подкрепят слепи аркади. Широки стълби водят надолу към крипта под олтара. В това много специално място е статуята на Сара. Цигани и роми от цяла Франция са я избрали за свой патрон и всяка година на 25 май пристигат тук за шествието по изнасянето `и от църквата.
Тялото `и е покрито с много наметала - знак на почит и благочестие. Вижда се само тъмното `и, трогателно-красиво младежко лице.Толкова е нежна и мила, че не оставя равнодушен нито един посетител. Ако имаш съкровено желание – тя ще го изпълни.Ти само го напиши на листче и го пусни в кутията до нея!
На св. Михаел е наречен горният параклис, разположен над олтара и декориран с дърворезба и злато. В него се помещават мощите на св. Мария Яков и св. Мария Саломе. Това е параклисът, възпят от поета Фредерик Мистрал като последното убежище на неговата героиня Мирел /от едноименната поема/, където тя оплаква невъзможната си любов.
В центъра на храма, във вдлъбнатината на камъка на лявата стена, се намират изваяните дървени статуи на светиците. Така, в лодката, те изчакват дните на поклонението, когато ги изнасят в морето, за да припомнят акостирането им на този Средиземноморски бряг.
Излизаме, докоснали се до мистичното тайнство. Обогатени с нова информация. Доволни, че сме почерпили „вода от извора” и сме видели с очите си. Отсреща са магазинчетата за сувенири-реликви от градчето. Погледът ни обаче е привлечен от витрината на малко кафене. Решаваме да направим пауза и на чаша капучино и местен сладкиш да осмислим преживяното. Запомнете, ако някога попаднете в Прованс, не пропускайте сладките изкушения в малките сладкарнички! И на други места в Европа има подобни съблазни, но тук те са специални! Голяма изненада за нас е, че ябълковият сладкиш „тарт татен” е включен в списъка на нематериалното културно наследство на Франция, подобно Камарг и местната корида.
Следвайки ме в разказа стъпка по стъпка, предполагам, вече си задавате въпроса, който споходи и мен в това магнетично кътче на Прованс: Едва ли цялата тази красота е рожба единствено и само на природата! Едва ли населението тук е толкова самоорганизиращо се и единомислещо, че да опази, доизгради и възроди история, поминък и традиции без външна намеса! „Пришълците”? Не - те са привнесли единствено своето духовно учение, което тук намерило благодатна почва за разпространение. Кой тогава е бил вдъхновителят на местното духовно възраждане за опазване на природното богатство?
Има такъв човек! От плът и кръв. Романтик и ентусиаст. Отдал живота си в защита на Камарг и неговите традиции!
Маркиз Фолко ди Барончели : Потомък на древна флорентинска фамилия, живяла в изгнание в гр. Авиньон, заради бунт срещу Медичите през 16 век. Учил в съседния гр. Ним и страстно се интересувал от биковете на Камарг. Любител на литературата и сам той поет, се присъединява към движението на фелибристите за защита стойностите на местния окситански език, основано от нобеловия лауреат поета Фредерик Мистрал. Маркизът продава цялото си имущество, купува ферма, коне и бикове и с младата си жена поема „жезъла” и суровия живот на пазител на Камарг. „Сега вече мога да умра спокоен. Поверявам го на теб!” – възкликнал приятелят му Мистрал.
Споменът за маркиза ще бъде жив, докато има Камарг, защото той го превръща през 1927 г. в Резерват, възкресява традициите на животновъдството и в 1970 г. извоюва и титлата Национален парк. Пословично е и уважението му към циганите, сред които имал много приятели. Погребението се превърнало във внушителна церемония, съперничеща на процесиите в чест на светците. Казват, тя била съпроводена от гора от фотоси на фламинго и повече от 300 говеда. Изпълнявайки желанието му, погребват го в земята на последната му ферма „Лу Симбю”, а върху плочата на скромната му гробница издълбават завещанието: „Когато умра и дойде време, положете тялото ми в земята на Симбю. Поставете главата ми с лице към дома, в който съм живял, а краката ми да сочат към църквата на Сентс /Сент Мари де ла Мер/. Това е мястото, където искам да спя вечния си сън.”
Негова е заслугата за възраждането и на бикоборството в района. Местните жители питаят истински култ към черния бивол, източник за препитание на мнозина и емблема на Камарг. Дори издигат паметници на някои от тях – многократни герои на арената. Време е да разкажа и за нея. Съзираме я още с влизането в градчето – внушителна, с размери почти колкото стадиона на „Барса”.
Въпреки, че коридата е включена в списъка на нематериалното културно наследство на Франция, Каталуния се бори за забрана и на нейната територия. „Не искаме на нашите арени да убиват бикове!”- е кауза на младите хора и в градчето Сентс. Това, може би, е обяснението за същественото различие на „камаргската надпревара”от испанското зрелище: Бичето се изкарва на арената, украсено с червена панделка върху челото, завързана здраво за двата рога с бели пискюли. То не препуска, само отклонява в последния момент глава и засилилият се смелчага остава с празни ръце и освиркан от публиката. Този, който успее да откачи панделката, получава премия. Колкото по-трудно я добие – толкова по-голяма е тя. Животното не бива нито дупчено, нито пък убивано. Единствено на тореадора може да му се случи нещо, но той сам си е виновен, ако няма правилни реакции и… бързи крака.Всеки миг трябва да бъде готов да прескочи парапета на арената, за да се укрие от острите рога.
В неделя на плажа може да станете свидетели на друго шоу. Преди игрите пастирите, яхнали белите си коне, водят биковете по градските улици към арената. Местни смелчаци се опитват да отбият някой бик от групата, а после, парадирайки с дързост, тичат пред него. Каубоите, облечени в традиционното си облекло и с тризъбци в ръце, трябва да демонстрират умението да контролират добитъка по пясъчната ивица на брега. Целта е те да преминат дистанцията по плажа, като насочват бика с тризъбеца си, и да го повалят в определена зона. При несръчните се случва бикът да се втурне към зрителите или да избяга в морето.Тогава ездачите хвърлят ласо , за да го върнат обратно. Публиката е в екзалтация!
Идеята за знака на Камарг е… /Познахте ли? На маркиз Барончели, разбира се!/ преплетени котва, кръст и сърце. Символ на спойката на рибарите /котвата/и пастирите /тризъбците на кръста/ в Камарг , а кръстът и сърцето – християнското милосърдие на светите Марии. Натъкваме се на него – с преплетените надежда, вяра и любов - навсякъде из града. На паметника в центъра на града, на входа на църквата, по фасадите на къщите и в магазинчетата за сувенири.
Денят се е изнизал бързо и неусетно край нас. Разбираме го по странно променилото се небе, по което, неочаквано за лазурния ден, са плъзнали облаци. В средата те са се отдръпнали така, че да образуват огромно светло колело, обагрено в златисто от последните слънчеви лъчи, спускащи се като сноп над морето. Сякаш небето се е отворило за светлината и ни засвидетелства нечие „висше присъствие”! Мистично, нали?
Легендите, верни или до голяма степен доукрасени от времето, са „подправката”, която добавена към екзотиката на Камарг, придава привлекателния чар на мястото, подбудило и нас да бием път до тук от такова разстояние. Хиляди пришълци ще бъдат пилигримите, желаещи да се докоснат до светите мощи – двойно повече ще бъдат любознателните, като нас, но всички те ще отнесат в сърцето си неувяхващ спомен за свежо изживяване.
Тръгваме си от градчето Сент Мари Де Ла Мер духовно смирени, като след истинска медитация, и обогатени с познания за толкова земни стойности тук. И най-вече, как този толкова беден и изостанал някога провансалски край е съумял да се превърне в символ на Вярата, Надеждата и Любовта не само за пилигримите! Обещаваме си някой ден отново да се върнем!
Искрено го пожелавам и на вас! И също толкова - благородно ви завиждам, че ще отидете там вече посветени !

8.06.2013