автор: katbalu

Сцена край гората. На преден план – къща с дворче. Зад нея тананика и се появява Лиса:

ЛИСА: Моята опашка , кой не я познава? В приказки и песни – кой не я възпява? Топла и разкошна – грее в чистота, хубавичко Лиска днеска я изпра!

Пеейки носи опашката си в ръце, спира се и я закача на телта. През това време зад гърба и в храстите се появяват заешки уши, Зайко наднича и приближава. Любопитства. Лиса не го вижда, а продължава да се радва да пляска с ръце и да глади опашката си доволно.

ЛИСА: Колко чиста е моята опашчица! Блестяща! Лъскава! Най- най- хубавата! Събрала е в себе си всички хитринки на света! Ах! Тя е моята най- добра помощница! Но и аз се грижа за нея! Утре в новата приказка ще бъда най- красивата, най- умната, най-веселата! Какво е лисицата без своята опашка?! Там се крие тайната й!
Докато казва това, Зайо надига още повече уши и ококорва очи, отваря уста. В този миг се чуват силни бързи стапки. Зад Лиса идва Вълкът.

ВЪЛК: Стой Лисо!

ЛИСА: Ох! ( стряска се наужким )...ох, че ме стресна Вълчо.(маха като с в етрило)
ВЪЛК: Нали знаеш колко ловък и безшумен съм аз! ( изпъчва се) Няма по- достоен ловец от мен в цялата гора!Знам във всеки миг къде какво става.

Заекът ужасено се скрива за да не го видят Лиса и Вълчо, но застава така, че публиката да го вижда как се страхува и трепери

ЛИСА: Да!... Да! Няма по- достоен от теб Вълчо! Всички се страхуват от теб и ти се възхищават! Ти си най- великият бодигард! Бодигарда на горатааааа!

Лиса почва да повтаря това докато Вълчо се пери. Тя се опитва да печели време като потупва, духа, четка опашката си, защото мисли само за нея)

ВЪЛЧО: Хайде Лисо! Закъсняваме! Знаеш, че Меца не обича дълго гостите да чака! Току виж обяда вкусен тя самичка ще излапа.

ЛИСА: И-и-и-идвааам! Идвам Вълчо... Ох... но виж! Аз опашката си чакам!!! (Лиса я поглажда пак и духва да изсъхне)

ВЪЛЧО: За какво я чакаш Лиске! Слагай я и да ни няма! ( нетърпелив е той)

ЛИСА: Чакам я да поизсъхне... Още мъничко и трябва ...

ВЪЛКА: Нееее! Не! Облакът се мръщи! Скоро няма туй да стане! ( пипа опашката, сочи небето, хваща Лиса прегръща я и я повлича приятелски)
Тръгвай Лиске без опашка! Празник е - почивен ден! Никой в приказки не чака днеска тебе или мен!

Лиса се изскубва от него, поглежда опашката, колебае се, накрая махва с ръка, усмихва се широко и тръгва след него.

ЛИСА: Чаааакаййй Вълчо( провиква се) Чакайййй!

Пауза. Тихо е. Сцената опустява.
Отново се подават от храста две заешки уши. След малко Зайко излиза, оглежда се страхливо, слага ръка над челото и гледа в далечината. Убеждава се ,че няма никой и рязко скоква напред, изтупва се, широко се усмихва, скачка търкаля се и си говори:

ЗАЙКО: А-хаха! Колко е хубаво да чуваш добре! Колко бърз, умен и смел съм аз. ( прави каратиски движения) Тренирам! (брои на японски и замахвайки каратиски във въздуха ) Ич- ни – сан- ши – гоу –рок .....ъъъъ....хъъъ.... не помня как беше по- нататък ( Навежда се театрално издишвайки джедайската си сила и произнася силно „УЗ“) ...
А, после говорят- „Бил Зайо страхлив! Бил Зайо плашлив! Ха! Няма друг по- смел от мен! По- безстрашен като мен!...(замисля се) .... Само да не бяха тези мои грозни издайнически уши! ( натъжава се) Заради тях всеки ми се подиграва!.... Дърпат ги! .... Скубят ги!.... Смеят ми се!( още по- тъжен, но изведнъж лицето му се оживява и поглежда към опашката) Може би? .... Ах! А, може би?! ( крачка напред, втора, после назад, колебание) Може би, ако имах такава опашка? ( поглежда пак към посоката, в която заминаха Лиса и Вълчо) Заминаха! Няма никой! Колко е тихо в горатааа! Дори и птички няма! .... А....опашката....ос-та-на..... (крачи към нея)
(Втурва се, грабва я бързо влиза в храстите , слага си я и се появява крачейки царствено и важно по сцената с нея.)
Колко хубаво ми стои лисината опашка! Точно за такава като нейната винаги съм си мечтал! Ще я взема! Ще бъде моя! Стига се е перчила само Лиса с нея! Колко несправедлива е природата! Дала е на едни красота ( глади нежно опашката), а на други грозота!( пипа си ушите) Ама за какво са ми притрябвали вече те! Напълно ненужни са ми те! Безполезни, непотребни! Ще ги мааахнааааа! ( маха ги) И ще ги хвърляяяя! ( хвърля ги, танцува, подскача радостно и пее :

Животно гордо броди из гората
с опашката си пухкава и златна,
на него тя най- хубаво стои,
захвърли си то грозните ушииии!

Зайо демонстративно ги рита и захвърля, но поне едно от тях трябва да се вижда на сцената закачено на храстче. Той е весел, подскача, но изведнъж се чува изстрел. Чува се и лай на кучета, но Зайо нали е без уши продължава да не чува. Шумът се усилва! Тогава Зайо се напряга , слага лапички там където са били ушите му, опитва се да чуе по добре, трепери като лист , страх го е.
/ Тук може деца да играят кучета и ловец, ако има достатъчно бройки за артисти/
ЗАЙО: Охх! Нещо не дочувам! От къде идва този страшен шум! Ох! Като че ли гонят някого! Кучета...Оххх! Чувам ги! Лай на кучета! ( спира се и се опитва да се успокои. Тук към музикалното оформление може да се добави звуков ефект - учестено биене на сърце:) Ей! Ха- ха! Ама аз нали вече съм вече нов! Не съм заек! Нали!?Нали съм безстрашен!? Ама! Ама! ( пак трепери) Оле- лееее!!! ( отдава се напълно на паниката ) Оле- лееее! Гонят мееее! Помощ! Помощ! Ще ме изядат!
(Зайко се хвърля да бяга, оплита се в опашката , тя му пречи, понеже е дълга.)
Оле, хванаха ме , вързаха ме, уловиха ме!
( вика паникьосанр поглежда надолу, вижда , че е оплетен в опашката. Засрамва се! Пак се оглежда. Тишина! Отново е тихо. Става и с прикрит страх се отправяважно към гората като си гледа от време на време опашката.)


ВТОРА СЦЕНА

Къщичката на Лиса. Към нея се задават бавно Вълчо, Лиса, Меца. Приказват си, смеят се...

ВЪЛЧО: Славна сме дружина.

МЕЦА: Щом отмине зима.(сочи себе си и търка очи)

ЛИСА: Хапваме кокошки!

ВЪЛЧО: Бродим в тъмни нощи.

( Лиса тича най- отпред, дирижира и се смее. Стига до къщичката си и се обръща към телта за да си погледне опашката. Писък!!! Лиса крещи. Меца и Вълчо се стряскат и въртят глави за да видят какво има наоколо. Втори писък. Те се щурат наоко търсейки причината за Лисиното вълнение.

ВЪЛЧО И МЕЦА : Какво има Лиске!?

ЛИСА: Опашката ми!.... Няма я!.... Няма ми я опашкатааа-а-а-а! Хубаватами опашкааа-а-аа-а! О-о-о-ох-оооо! (плаче)

ВЪЛЧО: Ама не може да я няма! Ти тука я остави? ( почесва се по главата)

Лиса се щура напред- назад и кърши ръце.

ЛИСА: Да не я е съборил вятъра? ... Тук я няма.... Тук също я няма.... Там... Там също я няма... А-а-а! Няма я-я-я-я! О-о-о-о! Откраднали са ми яяя-я-я!

Вълчо и Меца я гледат и почват да губят интерес към случващото се. Меца се опитва да си види собствената опашка и я поотупва доволно. Вълчо също си оглежда своята и маха едно боклуче от нея. Споглеждат се с Меца и се подсмихват.

МЕЦА: Е—е, голяма работа Лиске! Седнала си да ревеш за една опашка!

ВЪЛЧО: Глези ни се пак нашата Лиска! Толкова шум- за нищо! Събуди цялата гора.

ЛИСА: Всичко се провали! Как ще отида утре в новата приказка! Така ли? А? Как ще застана пред дечицата без опашка? Как ще съм актриса? Щом нямам опашка, значи не съм вече „хитрата лисица“ ! Нали хитрините ми се крият в опашката-а-а-а! ( плаче) Няма-а-а ги моите хитринки! Красотата ми я няма! Опашчицата ми я няма! Никой няма да ме познае! Ще ми се смеят!Ще ми се смеят!

МЕЦА: Слушай Лисо! Стига плака! Ще ти лепнем една друга опашка!

ЛИСА: ( обнадеждена) Каква друга?

МЕЦА: Е...е-е-е... някаква....ами -всякаква!

ЛИСА:)( писва да плаче отново) Не ща някаква! Не ща всякаква! Искам си моята опашка! Моята е най- хубавата!

ВЪЛЧО: А какво да кажем ний? Виж меца- нейната е малка и сплескана, но тя не се тревожи.

МЕЦА: Не се тревожа!

ВЪЛЧО: Виж я моята – проскубана и надъвккана от кучета и бой от тояги, но ние не се оплакваме!

МЕЦА: Не се оплакваме!

ЛИСА: Какво да ги гледам вашите опашки! Опашки! ( махва с ръка ) Те са си ваши! Аз си искам моята! Тя е най - хубавата!
МЕЦА: ( троснато и обидено отговаря) Като си я искаш точно нея – намери си я!

ЛИСА: Не мога! Не мога! Помогнете ми приятели! Там, в нея са всичките ми хитринки! Помогнете ми!

Меца и Вълчо в един глас - „Не можем!“

МЕЦА: Имаме си друга по- важна работа.

Меца отива до Вълчо и му шушука нещо. Лиса спира да плаче и ги поглежда как си говорят тихичко. Тръгва бавно към тух за да чуе какво си говорят, но те усещат и се стряскат гузно. Меца казва силно на Вълчо:

МЕЦА: Е, хайде Вълчо, че работа ме чака – тръгвам. Довиждане Лиске( тръгва си)

Лиса се обръща с надежда към Вълчо.

ЛИСА: Ти Вълчо ще ми помогнеш ли?

ВЪЛЧО: Слушай Лисо, зарежи я тази опашка! – Откраднатото си е откраднато – от личен опит го знам! Знаеш ли колко агнета съм крал и никой не можа да си ги върне! Голяма работа - една опашка сега! Превърна го в космически въпрос!

ЛИСА: Голяма работа ли? Как? Голяма е! Нали сме Вълчо приятели с теб! Нали приятелю мой! Моля те! Помогни ми! ( гледа го очи в очи)

ВЪЛЧО: (Гледа само настрани. Върти глава в различни посоки) Е... да!

ЛИСА: Да! Да!

ВЪЛЧО: Е, да! Но приятелството си е приятелство, но си има някакви граници. Мен Лиске работа ме чака! Животът не е само забавления, театър и костюми, опашки и пудра, червило и ветрила. Ти вдигна толкова шум за нищо!

ЛИСА: Ах-ааа-ах! Как за нищо! Утре ще участвам в нова приказка!

ВЪЛЧО: Е, ще мине и без твоята опашка в приказката. По- добре легни, наспи се и ще ти мине!( отива си)

Лиса смаяно гледа Вълчо и после казва:

ЛИСА: О-о-о! ....О-о-о! Ще ми платите вие приятели! ( тропва с краче) Ще ми платите вие! А аз за тях главата в торбата си слагах! Кокошчици ли? – Ще видите вече вие едни кокошчици! Нито варени, нито печени, нито с ориз, нито със зеле! ..... Приятели били! Притрябвали са ми такива приятели! Ще си намеря и сама опашката! Гората ще преобърна, храстите, дърветата, листенцата, тревичките, но ще я намеря!
Говорейки така, тя започва да рови наоколо и изведнъж раздвижва един храст от който изпада заешко ухо.

ЛИСА: (стряска се) А? Ухо!.... Едно ухо! - Ами другото? Щом има едно, трябва да има и друго? Я да видим ( търси, приказва си) Тук – няма. Тук – и тук няма. И тук, и тук, ( рови), и тук, оп, хоп! Я-а-а! Какво е това? Ето го! ( разглежда ушите) Чии ли са тези уши? ( поклаща заканително глава) Аха! Познавам собственика на тези страхливи уши! (търси) ( тук може да се обърне към публиката все едно говори сама със себе си и да извика – „Как се казва господаря на тези уши? Знаете ли, ей?“ (детската публика може да се включи) Тук... тук ... няма! Там! ... И там няма! Ами отсреща .... ( навежда се) Ето го! ( гледа и двете уши) Чии ли са тези уши? Ха-ха! Знам го! Животно славно и безстрашно е! Но,.... защо ли е захвърлило ушите си? Значи... не са му потребни?! Други ли си има?( Лиса мисли, клати глава) Не, не е това! ( мисли) О-о-о! Прищяла му се е моята опашка! ( обръща се към публиката и вика „Така ли“) Виж го ти него- страхливецът му със страхливец! Опашката ми да открадне! Сега ще му дам да разбере!(Лиса се втурва напред и после изведнъж се спира) Ха! Ама, не така! Аз като съм си загубила опашката, да не съм си загубила ума я!? Да не се казвам Лиса, ако не им забъркам на всичките една хуууубава каша! Ама голяма каша! ( тя започва да имитира бъркане с ръце все едно разбива каша и се смее... Обръща се към публиката) И, знаете ли защо? Защото току що разбрах, че хитрините не се крият в моята опашка а тук- ( сочи главата си) и тук – ( сочи сърцето си )
Слага ушите на главата си и пее:

ЛИСА: На Зайо хитро аз ще отмъстя,
опашката си златна ще спася,
Че Лиса и със заешки уши,
умее хитрост нова да скрои!
(танцува и излиза от сцената )

НОВ ДЕКОР, НОВА СЦЕНА:

Къщата на Меца. ( нещо като шатра, имитация на бърлога, на пещера. Пред нея котле, угаснал огън, етажерка с бурканчета подправки и разни други неща от бита) На най- големия буркан с ярки букви пише – „МЕД“ От вътрешността на къщичката се носи силно хъркане , та чак стените потрепват. От единия храст в ъгъла на сцената , тоест – идваща от гората се задава Лиса. Върви крадешком. На главата си е поставила заешките уши и на прибежки стига до огнището. Ослушва се, усмихва се към публиката.

ЛИСА: Спиш ли, спиш ли Мецо-о-о!?- Спи си! Спи! Пък каза, че работа имаш (обръща се към етажерката с бурканите) Я,я-а, да видим какво има тук? Бъква в първото бурканче и близва лапа. Киха. „ -У-у-у, че люто! ( бърка в следващото) – Мерудия( бърка в друго) – Джодежен! Това- не! И това – не! Хоооп! ( доволна , бърка в буркана с меда) Ето го медеца! Ха, сегА да те видим лакомнице как ще тичаш след медецаа-а-а-а!

Лиса демонстративно и шумно бутва с краче тенджерката , която е на огнището, ритва още веднъж, създава шум. Хъркането изведнъж спира и се чува пъшкане от къщичката. Меца иска да види кой ШУМИ и бърза, ама тромаво и смешно поради дебелината си. Докато излиза навън, Лиса вече се е скрила и Меца вижда само две заешки уши, които се скриват в храстите. Разгневява се!

МЕЦА: Стой! Зайо! Стой! Видях те! Върни се! Стой! А-а-ах!( обръща се и гледа разтуреното си огнище и обърнатата тенджера) А,а! Искал бобец да похапне! Чорбичка му се прияла! Ама, нали е страхлив – разсипал всичко и избягал! Ами аз сега какво ще похапна! След сън, винаги съм гладна! Ох, че съм гладна!(засмива се доволно) Имам аз какво да си похапна! Нещо вкусничко, любимо! Пазя си го и си близвам по малко, ама сега – ще го изям!( пее)

МЕЦА(пее): Никой като Баба Меца
не обича тъй медеца.
Трудно го деля с пчелите,
И отнасям им бодлите ( почесва се и се подсмива)

През това време търси по етажерката меда.

МЕЦА: Мед ... мед... мед... Няма мед! (изправя се и се почесва) Я, пак!... Мед.... мед... мед Няма мед! Няма го! Откраднал ми е медеца, крадецът му с крадец.
С мене да се подиграва!
От медец да ме лишава!
Супата ми да разлее
и буркана да ми вземе!
Огънят да угаси,
от медец да ме лиши,
всичко тук да разруши!
Ей сега ще го намеря,
ще го глътна за вечеря!
С него ще пирувам аз,
ще го сготвя с боб и праз!
Разгневената Меца се отправя към храстите и излиза от сцената

ЗАВЕСА

НОВА СЦЕНА, НОВ ДЕКОР: Къщичката на Вълчо. Неуютен вид. Угаснало огнище. Пейка . Китара подпряна на стената и овча кожа метната отгоре. Лиса тихичко се прокрадва, а на главата и отново стоят заешките уши.

ЛИСА: Спиш ли, спиш ли Вълчо? Спи си, спи! А, каза, че работа имаш! (оглежда се) Ето какво ми трябва!( грабва една овча кожа) Ето на наш Вълчо ловджийския костюм. Слага го и хооопс- влиза маскиран като кротка овчица в стадото, докато кучетата и овчаря пазят от него агънцата! Лъжльото му с лъжльо! Ха сега да видим приятелю, колко е хубаво да ти откраднат кожухчето?

Лиса спира, ослушва се, крачка напред и ритва силно китарата. Силен шум. Тя се смее и бяга към храстите. Вълкът пъргаво скача и излиза за да види кой прави бели. Вижда заешки уши, които се отдалечават и изчезват.

ВЪЛЧО: Туй пък каво беше? За какво му е притрябвало на заека къщата ми да обикаля? Че и успя да избяга! Я да видя какво е правил! Ауууу! Китарата ми е съборил! А-у-у! Кожухът ми е взел! Овчето кожухче, дето пролетта си го ших сам и се бодах с иглата! Ще му видя аз сметката на този юнак!

Мен да ме ограби! В моя дом да влезе!
Агнешко кожухче Зайо да им вземе!
Тръгвам аз след него в гъстата гора,
аешко кожухче да си облека!
( докато пее се приготвя като ловец, който тръгва на лов - запасва патрондаш, и т.н.т....)

ЗАВЕСА
НОВА СЦЕНА -КЪЩИЧКАТА НА ЗАЙО

Малка къщурка. Лиса идва към нея, но на главата и вече няма заешки уши! Тя носи чувалче на гърба си. Ослушва се. Тихо е. Пуска чувалчето пред вратата на Зайо и се скрива. Чуват се тежки стъпки- Меца се задава, викайки „Зайо, стой!“, чуват се от другата страна на сцената други стъпки – Вълчо идва и вика „А-уу-у-у! Само да ми падне!“ Зайо отваря вратичката – вижда , чува, трепери и се плаши! Върти глава и се чуди какво става! Излиза и прави крачка да побегне, но разбира, че е късно и се скрива обратно в къщурката си. През цялото това време на гърба му се вижда красивата Лисината опашка!

МЕЦА: Къщата му виждам?

ВЪЛЧО: Бързо ще го стигнем!

МЕЦА: (проплаква) Оххх! Медеца лапа!

ВЪЛЧО: Стига Мецо плака
ще го пипнем лесно,
щом краде нечестно!

Двамата стигат до къщичката и започват да удрят по вратата, викат „Зайо, отвори!“...Тишина.... Пак почват да викат и да тропат. „Отвори!“

ЗАЙО: Ко-ко-ко- кой е?!

ВЪЛЧО: Отваряй, че да не събера въздух и ф-у-у-у-у-у. И да духна къщичката ти! Излизай Зайо!

МЕЦА: Върни медеца!

ЗАЙО: Какъв мед!

ВЪЛЧО: Върни ми овчото кожухче!

ЗАЙО: Какъв кожух?

МЕЦА и ВЪЛЧО: Излизай веднага!

Зайо страхливо се подава. На главата си е сложил шапка, за да не се вижда, че ушите му ги няма. Те го издърпват бързо навън.

ЗАЙО: Еййй! Вие сте се объркали! Ейй! Нищо не съм ви взел. Болен съм, боли ме гърлото и имам температура. Оставете ме!

Докато се разправят пред вратата, се спъват в торбата. Вълчо се навежда, взема я и вади от нея кожухчето си. Меца също се навежда над торбата и вади буркана с мед.

МЕЦА: Леле! Ето къде е скрил меда ми! Моя мед!

ЗАЙО: Не съм аз! Помощ! А-а-а! ( опитва се да избяга, но се оплита в опашката, която до сега никой не е забелязал и пада .)

Вълчо и Меца застиват с отворени усти, сочат с пръст в една и съща посока и се гледат един друг! Зайо пък, много добре разбира какво сочат и се захлупва на земята от срам. Плаче.

МЕЦА: Вълчо и ти ли, Вълчо виждаш това, което виждам аз?

ВЪЛЧО: Да!

МЕЦА: Опашка ли виждаш Вълчо?

ВЪЛЧО: Да!

МЕЦА: На кого е тази опашка Вълчо?

ВЪЛЧО: На Лиса!
(докато разговарят, след всяка реплика Зайчето потреперва и се свива все повече от уплаха)

ВЪЛЧО и МЕЦА: Откраднал си опашката на нашата приятелка Лиска! Ау-у-у!

ЗАЙО: Съжалявам! Ох! Ох, какво направих!

ВЪЛЧО: (провиква се) Наказание! Наказание!

ЗАЙО: Аз вече съм наказан! Вижте!( сваля си шапката и се вижда, че няма уши) Нямам уши! Горките ми уши! Останах без ушички-и-и! (плаче)

МЕЦА: Ха, какъв е смешен!

ВЪЛЧО: Скоро и без глава ще останеш! ( тръгва заплашително към него)

В този момент от храстите в гората се чува кикотене и клонките започват да се движат. Озадачени животните спотаяват дъх. Над листата бавно се показват заешките уши и помахват закачливо. Тук може да се включи танца на хлебчетата и да се изиграе един етюд с танцуващи уши. Меца, Вълчо и Зайо захласнато гледат. Ушите застават неподвижно. След една пауза Меца и Вълчо се раздвижват и втурват към тях . Оказва се , че някой ги е закачил за храстите и е избягал.

МЕЦА: А? Кое е това животно?

ВЪЛЧО: Което и да е - ТО Е- него търсим!

В този момент до тях изскача Лиса и се усмихва

ЛИСА: Така е! Аз направих това!

Вълчо и Меца са стъписани. Стоят с отворени усти. Зайко навежда виновно глава.

ЗАЙО: Иззззвинявай Лиске! Ммммного съм виновен! Аз откраднах твоята опашка! Природата ми е дала ушички, а ги хвърлих! Заслужавам си наказанието! (плаче, търка виновно очички)

ЛИСА: Да ти получи вече наказанието си Зайо! Разбра колко много обичаш ушичките, които захвърли, нали?

ЗАЙО: Да! Обичам ги! Много ги обичам! Не мога да живея без тях!

МЕЦА: А-а-ах! Не е бил Зайо! Лиске?! – Ти!???

ЛИСА: Разбира се, че бях аз! ( смее се) Исках да проверя колко сте заети. Нали ми казахте , че имате много работа! ( смее се) Вие да не си помислихте, че като съм си загубила опашката, съм загубила ум и хитрост?

ВЪЛЧО: Извинявай Лиске! Сега разбирам, че не постъпихме правилно! Прости ми!

МЕЦА: ( пристъпва от крак на крак виновно) Извинявай Лиске! Засрами ни ти нас!

ЗАЙО: Аз съм виновен!

ЛИСА: Било каквото било! Сега всичко вече си дойде на мястото! ( оправя на Зайо ушичките на главата и намества през това време опашката си) Било каквото било, всяко зло за добро, защото знаете ли какво направихме ние с вас току- що?

МЕЦА, ВЪЛЧО, ЗАЙО : Какво?

ЛИСА: Ами ние току що измислихме една приказка.

МЕЦА: Еййй! Да! Това си е цяла приказка!

ВЪЛЧО: Да, хубава приказка ( поглажда си доволно овчето кожухче)

ЛИСА: Да, приказка! Нова приказка! И как ще я кръстим приятели?

МЕЦА, ВЪЛЧО, ЗАЙО: ( в един глас) ОТКРАДНАТАТА ОПАШКА! – приказка за истинското приятелство. Танцуват хванати за ръце:

Във приказки чудесни,
със вик, игри и песни,
живеем ний в гората
и веселим децата....

ЗАВЕСА
КРАЙ
:)
автор: Екатерина Митева