автор: wingstofly

Летата на моето детство имаха имена.

Името на онова първо лято само дойде при мен, заедно с голямо ято скакалци, които се придвижваха от юг на север, оставяйки след себе си опустошени ниви, зеленчукови градини и цветни лехи, оголваха като зима клоните на дърветата и сееха немотия и глад по пътя си. Заедно със скакалците, в съседната къща като нашествие се настани семейство Ривера, с многобройната си челяд, не толкова многобройните си вехти мебели, вечно издутите от вятъра снежно бели чаршафи и ризи, които се развяваха като семейни знамена от простора и сред които тъмните рокли на синьора де Ривера изглеждаха като генерали. Тя, освен с шестима сина и едно почти прозрачно създание, което се носеше като малък призрачен облак след полите й, беше надарена с неизчерпаемата енергия, както да гълчи и да вика, от което дори уличните псета затихваха, така и да обича децата си с висок, заразителен смях, на който птиците прихваха да пригласят и който дълго се носеше над покривите на съседните къщи, разнасяйки усмивки по иначе угрижените лица. Абеландо Ривера беше замислен и строг мъж. Селският живот, променливото настроение на природата и бедността бяха изсушили скулите му и привели раменете му. Крепеше го единствено надеждата, че ще си намери работа в някоя от околните фабрики, които бълваха пушек и смрад, и чиито врати обикаляше всяка сутрин и може би, ако Господ е дал, ще може да купи нова рокля на жена си и да изучи децата си.

Върволицата Ривера, които бягаха по улиците, катереха се по дърветата, ритаха топка, сражаваха се с пръчки и притегляха като магнит всички деца от квартала, които, сякаш излезли от летаргия, бяха подивели от тази нова и невиждана свобода, винаги завършваше с широко отворените, вперени някъде далеч черни очи, заемащи неестествено много място над вечно сополивия нос и бледото личице на Рива – една грешка от женски пол, с която семейството не знаеше какво да прави. Рива следваше братята си по-скоро с вялата силата на някаква принадлежност, отколкото със страст, винаги изоставяше, губеше се между храстите, заспиваше в ниските клони на дърветата, по които се катереше, за да чува по-добре птиците или просто се скриваше в сенките на оградите и търсеше вълшебни светове под ниските листа на папратите. Така и я открих един ден - следвайки следобедната сянка, беше се промушила между рехавите храсти, разделящи нашият подреден и спокоен от техният пълен със звуци и глъч заден двор, беше събрала няколко градински охлюва около себе си и се опитваше да укроти упоритото им желание да продължат по пътя си, изнасяйки им тих концерт с плосък стрък трева. Умение, несъмнено усвоено от братята й. Примъкнах се тихо и седнах до охлювите. Бяхме почти на едни години – жилави и високи колкото избуелите летни треви и в онзи дълъг летен ден, с интуицията, присъща единствено на детското съзнание, открихме, че имаме много общи неща - желанието ни да бъдем невидими, мълчанието и безкрайното ни любопитство към тайните, скрити под листата на дърветата и между ситните детелини с които се опитвахме да се слеем. Оттогава станахме неразделни.

Беше моето първо истинско лято. Лятото на скакалците.

В това първо лято и в последвалата го година открих радостта.

Растях между мрачните стени на една къщата, в която вечно пияният ми баща, неуспял пианист, свирещ срещу няколко чаши царевично уиски на дезакордираното пиано в кварталната кръчма през нощта и заработващ прехраната ни в зърнените силози през деня, прекарваше малкото си осъзнато време да направи от мен добър музикант.

Постигаше го с крясъци или с пиянски плач, според случая, а в останалото време изкарваше гневът си върху майка ми. С времето открих, че баща ми никога не вика, докато свиря, винаги избухваше след последния акорд и така започнах да се затварям между петолинията, да измислям все по-дълги пътища за пръстите си по клавишите и да удължавам до невъзможност трептенето на струните под капака.

Лятото на скакалците беше последвано от дълга и тежка зима, която с подкрепата на синьор Ривера, който записа по-големите момчета в местното държавно училище укроти уличната глъч.

Животът заситни със студените си стъпки през снежни преспи и киша, тичаше след училищните автобуси и зъзнеше под изтънелите палта на работниците от фабриката, които излизаха по мръкнало и се прибираха пребити от умора дълго, след като слънцето е залязло. Синьора де Ривера, къде от странната самота, с която я беше обгърнал градския живот, къде от вграденият си селски инстинкт за оцеляване, започна всяка вечер да пече по дузина самуна хляб, с които да изхранва многобройното си семейство. Тънкият пушек от коминът на старата къща привлече пред врата й повечето съседки, които искаха да вкусят по-отблизо този вълшебен аромат и така дузината стана две дузини, после три, тя започна да прибавя към хляба и вкусни питки, поръсени с риган по стара рецепта, сиренки със зехтин, а от останалите сушени парчета хляб печеше хлебни торти с дъх на ванилия. С времето тази й страст се превърна в доста доходоносен бизнес.

В къщи нещата някак си утихнаха. Баща ми изведнъж разреди посещенията си в кръчмата. Спря да вика и да бие майка ми, която се смаляваше с дни и се превръщаше в призрак на нерадостният си живот. Понякога сядаше пред пианото, отваряше капака и гледаше клавишите, все едно търсеше в съвършената им редица опрощение за нерадостната си съдба . Повече никога не ги докосна. Започнах да възприемам времето като един установен между училището и съседната къща, през която минавах, преди да се прибера у дома, за да изям един голям топъл комат хляб, в замяна на няколкочасовите ми занимания с Рива, която синьора де Ривера с радост откъсваше от полите си. После уроците по пиано, които дори вече не бяха уроци, просто свирех, а баща ми ме слушаше, докато майка ми тихо приготвяше вечеря, която веднага след залеза поглъщахме в пълно мълчание със стегнати гърла. Онази тишина ме изпълваше с ужас точно толкова, колкото пиянските крясъци. По време на безкрайните вечери се спасявах в мисли за Рива и полята на югозапад от последната полусрутена къща в квартала ни, сред които се губехме. Там някъде започнах да мисля, че тя е ангел, дошъл да ме спаси от болката.

Тогава не знаех, че най-бързият път към тъгата е да превърнеш жив човек в ангел.