автор: PapurcheMehurche

29

Джани навлезе бързо в задълженията си на новата работа. Някак всичко успяваше да я отвлича от задължителния анализ на живота й.
Не искаше да мисли какво е било или какво е можело да стане. Просто живееше ден за ден и даваше вид на щастлива. Но вътрешно усещаше как болката я изцежда бавно и сигурно. Тед се обади и някак неусетно Джани отново се озова в компанията и леглото му. Не коментираха случилото се между тях. Просто прекарваха приятно много време, любеха се и с това се изчерпваха взаимоотношенията им. Тя трудно издържаше да играе пред него ролята на безразлична, но поне се справяше отлично. Близо месец след като подновиха срещите си, Тед повярва, че й е минало и нещата вървят добре.
Но нищо не вървеше добре. Джани влагаше много време в новата си работа, занимаваше се с часове с детето си, излизаше с приятели. Но любовта към Тед заплашваше да я унищожи. Толкова се беше вглъбила в това да страда и да мечтае за него, че дори не забеляза как дойде зимата, как се изнизаха коледните празници.
Посрещна новата година с компанията на Силвия. Тя си беше взела отпуск за празниците и пристигна от Дубай. Но дори и срещата между двете приятелки не можа да извади Джани от тъжното самовглъбяване, в което изпадаше ден след ден. Празненството беше в един приятен ресторант с музика и танци. Тед не дойде. Появи се вечерта на втори януари.
Джани очакваше срещата им с нетърпение. Още когато той се обади, че ще дойде, тя му прости, че я остави сама в новогодишната нощ. И побърза да се подготви, за да бъде впечатляваща и искряща пред него. Но за него това изобщо нямаше значение. Той беше свикнал да не забелязва усилията й.
Джани се беше изпънала като струна във фотьойла си. Разговорът изобщо не вървеше. Между тях имаше истинско напрежение и недоизказаност. Дори обичайните й шеговити забележки или весели истории не успяваха да разведрят обстановката. Тед се отпусна на дивана и изохка.
- Много съм изморен. Почти от 16 часа съм на крак и ме боли гърбът.
- Искаш ли да ти направя един масаж?
Джани стана от мястото си и се намести върху него. Започна да разтрива схванатите му рамене. А самата тя имаше нужда от подобен масаж. Не беше спала като хората от цяла вечност и се чувстваше доста изтощена. Тед си лежеше по корем, отпуснат в ръцете й. Тя ту усилваше натиска на пръстите си, ту нежно го милваше.
Тед рязко се обърна и остана под нея. Разкопча си дънките и извади възбудения си пенис без никакви прелюдии. Издърпа роклята й нагоре, после отмести настрани ивичката плат на прашките й. Нахлу в нея бързо и брутално. Размърда няколко пъти пениса си навътре-навън. После се изпразни. В нея. Отблъсна я от себе си и затвори очи.
Джани никога не си беше представяла подобна сцена с Тед. Беше болезнено и унизително, беше отвратително. Втурна се в банята и упорито започна да се търка с гъбата, напоена с душ-гел. Сълзите й се смесваха със струята топла вода.
Загърна се в хавлията си и влезе в хола. Тед спеше спокойно, сякаш нищо никога не се е случвало. Тя се премести в леглото си и прекара нощта сама, задавайки си постоянно един и същи въпрос – “защо?”.
На сутринта Тед си тръгна, без да се обади. Практически не размениха нито дума.
Не се видяха и не се чуха в следващите четири месеца.

Джани се загуби в собствената си болка. Не вярваше вече в себе си. Не се чувстваше пълноценна жена. Не виждаше нито красотата, нито чара си. Беше ослепяла и оглушала, сякаш завинаги. Всичко, което правеше, беше болка. Всеки спомен беше болка. Научи се да не мечтае. Научи се да бъде груба и цинична. От лъчезарното дългокосо момиче нямаше и следа. Превърна се в ледена статуя с фалшива усмивка. Сложи отвратителната маска на самоувереност и привидно щастие. Превърна се в една друга жена, която беше загубила самоуважението си, която беше загубила себе си.
През ден сменяше сексуалните си партньори. Избираше си високи и красиви мъже. Не помнеше лицата им, не знаеше имената им. Единственото, което знаеше, беше, че се чука като истинска мръсница и това й даваше удовлетворение. В края на март беше спала с над 57 различни мъже. Почти всички от тях й се обаждаха отново. И тя отново се оставяше на измамното чувство, че е харесвана.
Дори изразът на лицето й вече беше друг. Имаше вида на мръсница с тъжни очи. Две дълбоки бръчки се бяха врязали встрани от устните й, бръчката между веждите й стана също постоянна. Пиеше водка, пушеше повече от всякога. И се чукаше. Връщаше унижощеното си самочувствие в измисления свят на секс и авантюри. Не целуна никого. И не позволи никой да я целуне по устните. Просто се отдаваше на първичното животинско сексуване. И това я държеше все още будна и жива.
Забрави, че има дете. Ходеше на работа с единствената мисъл за месечния си чек. Не се вълнуваше от абсолютно нищо извън собствената си болка и бягството в секса с поредния мъж.

В началото на април нищо не даваше знак за промяна. Убийственият режим, който сама си наложи, продължаваше да я владее с пълна сила.
Джани пристигна в офиса и след обичайното сутрешно кафе включи компютъра, за да започне справката по трудовите договори, която й беше нужна. Беше си инсталирала ICQ*. Постоянно някой й пишеше там. Но разговорите бързо ставаха скучни или просташки, често с единствено грубия намек за няколко часа секс на екс. Или може би само за минути... Поредното съобщение беше от непознат за нея човек. Разгледа профила му и малко се учуди. Съобщението беше на родния й език. А в инфото пишеше, че човекът говори италиански и е от Италия. Ама че щурав свят! Джани отговори някаква баналност и продължи работата си. Но съобщенията от непознатия идваха едно след друго. Скоро разбра, че се казва Лорис, че е неин колега в строителния бизнес и още няколко рутинни подробности. Имаше нещо мило и загадъчно в начина му на писане. Това я провокира да му отговаря на всяко съобщение.
На следващия ден Лорис отново започна да й пише. Разговорът беше много приятен и някак я измъкваше от самоусещането за безполезност и болка. Джани проявяваше част от финото си чувство за хумор и изтънчена интелигентност. Беше й приятно и забавно.

Майка й пристигна в офиса късно следобед. Джани не очакваше появата й и доста се учуди, но я покани да влезе.
- Здрасти, майко! Какво те води насам?
- Здравей. – Дани погледна дъщеря си, измрънка нещо неразбрано и сякаш, като пречупена на две, започна да плаче. – О, Джани...
- Майко? – Джани скочи от бюрото си и я прегърна. – Какво се е случило? Моля те, успокой се и ми разкажи! Майко!
- Бях на лекар. – Дани поовладя сълзите, издуха носа си и продължи. – Знаеш, че напоследък имам проблем с очите. Миналата седмица бях на преглед. Усъмниха се в нещо. Днес излезна цветната снимка и компютърният тест.
- И?
- Ще ослепея.
- Какво? – Джани я гледаше като полудяла. – Не е възможно! Как така?
- Диагнозата ми е дегенерация на макулата. Води до ослепяване. Лечение няма. Разчита се единствено на късмет.
- О, Боже! – Джани прегърна майка си здраво. – Не вярвам. Не вярвам, че това може да ти се случи. Ще отидем на друг лекар, ще направим още изследвания. Не е възможно! Не искам да се отчайваш и да си мислиш такива глупости. Чуваш ли? Ще потърсим някакъв начин. Вярвам, че всичко ще се оправи!
Замълчаха така, прегърнати. Рядко даваха израз на обичта помежду си. Дани беше доста сдържан човек, а дъщеря й пък се беше научила да не проси нищо, най-малко обич или ласка.
Джани се облече, телефонира на баща си и заведе майка си на разходка, за да се поразсее от мрачните мисли. Малко по-късно се прибра, смазана от шокиращата новина. Включи домашния си компютър и почна да търси в интернет информация за тази болест. Беше самичка. Джейми беше на гости при баба й заради пролетната си ваканция. След часове взиране в монитора, Джани разбра за каква болест става въпрос. Истина беше, че лечение няма. Това й подейства като събуждаща ледена струя вода и я накара да погледне вътре в себе си. Беше ужасно. Започна да изплаква стаяваната с месеци болка и мъка, да се мрази за безумните празни часове и нощи, обладавана от поредния мъж. Видя колко абсурдно и нелепо е било поведението й.
Избърса сълзите. Запали цигара. Наля си чаша водка и излезе на терасата да погледа звездите. Загледа се в луната. Приличаше й на жена с тъжно лице. Като че ли болката оживяваше студения релеф на луната. Но пък я караше да свети. Джани прикова очи в нея. Сякаш видя в какво се беше превърнала. Хвърли почти пълната чаша през терасата, после и фаса от недопушената цигара. Трясъкът от разбито стъкло я събуди. Крайно време беше!
Върна се в хола и грабна голямата ножица. Всеки път, когато се отричаше или загърбваше нещо, подстригваше косата си. Беше видяла ритуала в някакъв филм и го прилагаше за себе си – като пречистване и като вричане в нещо ново. Влезе в банята. Отряза почти четири пръста от плитката си. После пусна водата. Потопи се във ваната, за да пречисти тялото си. Стоя дълго, заслушана във вътрешния си глас, който нашепваше: “Време е, стига толкова! Време е да се върнеш към себе си!”.
Два дни по-късно телефонира на Тед. Не бяха се чували от онази кошмарна нощ, която я тласна в бездната на безумни постъпки и водовъртежи от секс – без чувства, без нежност, без смисъл.
Избра любимото им някога заведение. Пушеше на масата и чакаше той да се появи. Но не го забеляза кога е влязъл, защото говореше по мобилния си телефон.
- Джани, здравей! Вече си тук. Дано не съм закъснял много.
- Здрасти, Тед. Ти винаги си закъснял. Няма проблем.
- Стига де! Много лоша си станала. Но пък изглеждаш страхотно. Променила си косата си. Добре ти е така. Изобщо изглеждаш страхотно.
- Не мога да кажа същото за теб. Отслабнал си, някак не си ми бляскаво-лъскав, както някога.
- Може би са се променили очите, с които ме гледаш!
- Не, не са. И това е най-лошото. Повече от всичко искам да се променят, но нищо не помага.
- Джани, не знам какво става.
- Аз обаче знам, Тед. Толкова е просто и ясно. Ти не ме обичаш. Аз не мога да спра да те обичам. И така. А обичането е много сериозна работа. Никога не съм мислила, че е толкова сериозно. Но ще се оправя някога. Може би трябва много време. Или нещо ново. Изобщо не знам.
- Да, но ти си най-силният човек, когото познавам. И след мен... ще бъдеш още по-силна. А за мен ще е винаги по-трудно. Просто ти вдигна летвата много високо. И всяка жена след теб е като сиво мишле. И безинтересна, посредствена и много елементарна. Никоя не може да се люби като теб. Ти така ми се отдаваше, че ме повличаше в собствената си възбуда. И беше невероятно! Така че... за мен наистина остава по-трудното.
- Най-лошото в цялата работа е, че не можем да бъдем приятели. А приятелството с теб беше едно от най-важните неща, които съм имала.
- И за мен е така. Може би защото всичко беше много истинско. Или пък защото се научих на много неща от теб.
- Виж, Тед, безумство е да си причинявам болка отново и отново. Обадих ти се, защото имам нужда да споделя с някого. А съм свикнала да ти казвам проблемите си. Вярно е, че това са си мои проблеми. Ти не можеш да ми ги решиш, но в самото казване намирам някакво успокоение.
- Случило ли се е нещо?
- Както винаги. Да, случи се. Майка ми има сериозен проблем. Има тежка болест на очите и... – не успя да завърши изречението при мисълта, че един ден тя дори няма да може да я вижда, няма да може да вижда нищо.
- Джани, какво за болестта?
- Може би ще ослепее. Няма никакъв шанс за лечение. Единственият шанс е просто болестта да не се развие. Но самото живеене в очакване да се случи или не е повече от жестоко. Просто ми е много трудно. Тя е учителка. Работи с очите си. И е само на 54 години. Само! Не е честно.
- Знам, че не е честно. Но сигурно има начин. И ако има такъв, ти ще го намериш. Знам, че нищо не може да те прекърши. Нищо и никога. Сега просто трябва да си й опора. Знаеш колко важно е това, нали?
- Опитвам, Тед. Постоянно й се обаждам, извеждам я на разходки, на покупки. Търся начин да я разсея. Намерих един руски професор по очни болести. Специализира точно в областта на дегенеративните процеси. Следващата седмица съм запазила час и ще ходим на консултация. Може всичко да се оправи. Или да се предотврати най-страшното.
- Сигурно ще се оправи! Не може все да си заобиколена от проблеми. Нещата ще се подредят.
- Дано!
Замълчаха, докато сервитьорката им постави нови чаши водка на масата. За Джани тази щеше да е третата. Давеше се във водка в последните седмици.
- А с теб какво става? Моята е ясна, от проблем на проблем. Ей така си живея.
- Нищо интересно. Обичайните простотии. Практически не правя нищо друго, само ходя на работа. Но в “Бета” разпадът е вече необратим.
- Стига де! Все има някакъв шанс да се оправят нещата.
- Кога? Не, няма да се оправят. Вече се оглеждам наистина сериозно за нещо друго. Но засега ме спира месечната заплата. Няма къде другаде да изкарвам толкова пари. Просто няма.
- Ми може и да се измисли нещо. Само не губи вяра за промяна! Загубиш ли я, наистина никога нищо няма да се случи.
- Но аз не съм като теб. Ти имаш сила и вяра повече, отколкото например хората в ресторанта, взети заедно. Аз я карам по-полека.
- Да, знам. То ти е от зодията, нали си рак. Ама при теб май не е две назад една напред, а сто назад, половин напред.
- Стига де, Джани! Такъв съм. Не мога да се променя.
- Не искаш, затова не можеш. Промяната идва единствено, ако човек реши да я приеме и познае. Иначе нищо не става.
- Ти успя ли да се промениш?
- Аз, знаеш го чудесно, винаги съм различна. При мен промяната или вмъкването от роля в роля е нещо като начин на живот. Но трудно бягам от крайностите. Някак ми е много лесно да се повличам сама надолу. А пълзенето нагоре е трудно. И иска много време.
- Не те разбирам. Още нещо ли има, което не казваш?
- Не, нищо ново. Просто опитах да преодолея зависимостта си към теб. Но не избрах най-добрия начин. Направих доста неща, с които не се гордея. Грозни неща. Но сигурно така е трябвало да стане.
- Сигурно. Искаш ли още нещо? Аз ще поръчам още една водка.
- Ще ми бъде петата. Не съм изпивала такова количество не помня откога. Обикновено на третата съм вече матирана. Но, какво толкова? Утре не съм на работа. Детето е при баба. Ще мога да поспя. А и водката е по-добро лекарство от сънотворните.
Джани запали нова цигара и издуха дима някъде над главата на Тед. А той я гледаше изпитателно и много странно. Попиваше всяка нейна дума, търсеше позната усмивка, сбръчкването на нослето й, когато нещо неприятно минаваше през ума й. Тя му липсваше. Повече отколкото осъзнаваше и признаваше. Тя беше светлина, вихрушка, нежност, неизвестност. Но беше риск, който той едва ли щеше да си позволи да поеме някога.
Имаше някаква невидима магическа мрежа, която ги оплиташе и двамата. Нямаше никакво значение колко време не са били заедно. Нямаше значение какво са правили. Самият факт, че са заедно, обезсмисляше минали дни, седмици, месеци. И тръпката беше винаги будна. Създадени бяха един за друг. Но тя опитваше да се откаже от тази мечта, а той не осъзнаваше, че без нея животът му никога няма да е живот. Парадоксално и за двамата! Тя беше убедена, че може да контролира себе си и живота си. И правеше всичко възможно, за да пише сама орисията си. Той пък беше безкрайно традиционен. Не можеше да понесе заплахата да й се отдаде с всяка своя клетка. Тя беше заплаха. Нейната шеметна щуравост можеше да го измъкне от празните сиви дни. Но нямаше куража да приеме това предизвикателство. Избираше по-лесното. А то включваше спокоен ритъм, работа и живот, но без нея.
Джани трудно стоеше на краката си след изпитата водка. Тед я придържаше за лакътя. При едно залитане тя попадна в прегръдката му. Реакцията и за двамата беше изключително силна. Желаеха се неизмерно. Едва овладяха порива да се любят по средата на тъмния уличен тротоар.
По-късно, вече в апартамента й, двамата отлично знаеха какво да си дадат и какво да поискат. Любенето беше магия. Истинска забрава. Откраднати мигове, без въпроси и отговори. Чиста и истинска емоция.
Сутринта беше обичайната и за двамата сутрин с мълчаливо кафе и без целувка за сбогуване.

Джани отлично оценяваше изминалата вечер и последвалата я нощ. Знаеше, че може пак да се повтори. Но осъзнаваше, че отново няма да доведе доникъде. Реши да приеме случилото се като едно неповторимо изживяване и да продължи напред. Без мечти, без очакване. Просто напред.

В края на април посетиха руския професор офталмолог. Той потвърди диагнозата на Дани и предписа лекарства от типа на хранителните добавки. Джани прилежно записваше какви са препоръките на лекаря – богата на плодове и зеленчуци храна, почивка, никакво вдигане на тежки неща и никакви стресове.
Някак всичко си се върна в руслото на ежедневието. Тя ходеше на работа ден след ден, отделяше време за майка си, за да не се чувства сама и изплашена с тази болест. А Джани по-добре от всеки знаеше какво е да се бориш сам с болест.
Вечер Джейми играеше с децата пред блока до късно. А Джани чатеше в ICQ с Лорис, италианеца, с когото се запознаха в началото на април. Тя започна да става по-открита. Той излъчваше във всеки написан ред някаква нежност, загриженост и топлина. Прекарваха часове във разговори и ставаха все по-близки.
Дните до тридесетия й рожден ден отлетяха като прогонени от клон врабчета.