Амброас седеше на един стол и спеше, сложил глава на леглото й и веднага се събуди щом усети помръдването й. Лицето й бе все така бледо и угрижено както докато спеше, а сега бе плувнала в пот и дишаше тежко. Стаята бе мрачна, но отвън бе вече утро.
- Как си? – попита той.
- Добре съм! Извинявай, че те обезпокоих! – каза тя и се изправи в леглото си. – Цяла нощ ли стоя тук?
- Трябва да си починеш! Имаше висока температура и май сънува кошмари, защото доста викаше! – каза той, пропускайки да отговори на въпроса й.
- Какво виках?
- Нищо, просто крещеше... Къде отиваш? – той стана, когато я видя да слиза от леглото. – Казах на Нова да те освободи от днешните часове така че можеш да поспиш спокойно.
- Добре съм! – тя го помилва нежно. – Имаш нужда от почивка. Отиди да поспиш, а по-късно ще поговорим.
- А ти какво ще правиш?
- Каквото правя всеки ден. Защо просто не отидеш при Натали и готово! – тя не успя да се въздържи и каза това, което я тревожеше, след това се опомни и тръгна към банята.
- Дженифер! – името й прозвуча нежно и загрижено от неговите устни, когато я дръпна и обхвана лицето й с длани. – Между мен и Натали няма нищо! Ти си единственото най-важно същество в живота ми! Извинявай за поведението ми снощи, но бях объркан и... – той се поколеба дали да признае, но реши, че е важно. – Ревнувах те и то много! Не знаеш колко ми беше трудно тези дни, в които ми се сърдеше, а аз не знаех какво да сторя...
- Иска ми се да можех като теб да надничам в чуждите умове! – тихо призна тя и сведе поглед. – Сега щях да виждам мислите ти, както ти моите!
- Не мога да виждам съзнанието ти, нито на теб, нито на Каин или Фабиан. – обясни той спокойно. – Не знам защо, но вие сте единствените хора, чиито мисли остават тайна, иначе щях да знам, че сте роднини и нямаше да се държа така! Извинявай.
- Грешката е и моя! – отвърна тя и се почувства по-добре, когато разбра, че мислите й си остават нейна собственост и никой не може да ги докосне.
- Не разбирам само защо криете това? – Амброас се отдръпна.
- Това е моята тайна, която все още не мога да ти споделя. – категорично каза тя. – Надявам се да пазиш това единствено за себе си! Казах ти го, защото не желая да те загубя!
- Ще мълча не се притеснявай! – увери я той.
- Благодаря ти! – Джен го целуна по бузата. – Сега отивай да си починеш!... Настоявам!
- С теб може ли да се спори? – въздъхна Амброас безсилен.
- Много е трудно!... Не се опитвай! – тя се засмя, когато видя надеждата в очите му да я разубеди, която угасна бързо.
Запуши устата му с целувка и го отпрати. Остана така няколко мига, загледана в пространството. В главата й бе каша от въпроси. Онзи глас тормозеше не само нея, но и братята й, но защо? Какво щеше да се случи с Амброас и нея? Как можеше да помогне на Фабиан? Дали бе способна да се пребори с онзи глас? Всеки един от тези въпроси бе свързан с другите и тя усещаше, че тайната водеше до една и съща истина.
Колкото и да прехвърляше минали моменти не можеше да разбере какво, как и защо се случваше всичко това. Когато излезе навън започна да се оглежда за храсти, макар да осъзнаваше, че гласа има предвид нещо друго. Въпреки всичко тръгна по алеята с рози, която водеше към подземията. Времето бе облачно и студено. Повечето ученици бързаха да се скрият по стаите, но Джен ускори крачка към крайната си цел. Дъхът й излизаше на гъст облак от устните й, навлажнявайки шала пред лицето й. Глухото тупкане по камъка от обувките й заглъхна, когато госпожа Кикова изникна от нищото пред нея.
- На къде сте се разбързала, госпожице Влаомис? – попита тя.
Джен я гледаше с празен поглед сякаш не разбра думите й и те действително не достигнаха до нея. Госпожата търпеливо чакаше отговор и изследваше с поглед ученичката пред себе си. Млечната кожа на момичето силно контрастираше с чернотата на косата и униформата й, а лицето й почти не се виждаше от дългия бритон. Бе като дете от приказките, нежна и крехка като лилия в бурните води на океан. Знаеше за провинението на Дженифер преди няколко седмици, но гледайки я сега й бе трудно да повярва. Тази слабост, която излъчваше сякаш я плени и я накара да пожелае да я защитава и брани. Момичето залитна напред и падна в ръцете й.
- Дженифер! – извика с ужас Кикова преди да разбере какво се случва.
Ученичката почти веднага се свести и се изправи на крака, дори тя н разбра защо й причерня. Госпожата я накара да отиде веднага на профилактичния преглед макар да бе по-късно в списъка. Джен бе принудена да се слее с единадесетокласничките, но нейната скрита самоличност не остана дълго така. Патриша Йоринт побърза да я нападне, не я понасяше, по незнайни причини за Джен.
- Защо тази е тук? – попита тя.
- Госпожице, ако не сте от този клас ще ви помоля да напуснете! – подкани я сестрата.
- С удоволствие, но госпожа Кикова настоя да дойда по-рано! – тя подаде една бележка от нея.
- Разбирам! – тя огледа внимателно написаното и смръщи вежди, явно не й бе харесало. – Кой клас сте?
- Десети.
- Име?
- Дженифер Влаомис.
- Не Ви намирам в списъка! – учуди се жената.
- Защото съм в мъжката катедра! – уточни момичето.
- О! – още повече се изненада тя, гледайки нежното създание пред себе си.
- Мъжкараните там ги изритват! – изсмя се Патриша, доволна от думите си, и цялата зала избухна в кикот, но Джен остана необезпокоена, което я подразни.
- Отидете в съблекалнята, за да се преоблечете. – каза сестрата на ученичките.
Всяка от тях получи тениска и къси панталонки в бяло, след което се подредиха в две колони, за да се премерят и да бъдат прегледани. По ирония на съдбата Дженифер и Патриша бяха следващата двойка за преглед, което предизвика доста тихи възгласи и разнородни коментари.
- Качете се кантарите! – нареди една от сестрите.
- Петдесет и пет и осем. – записа едната за Патриша, която едва се сдържа да не извика от ужас. Въпреки строгата диета, която спазваше вече месец бе свалила само килограм и половина или поне така каза сестрата, когато сравни резултата от миналия месец. Въпреки нейното недоволство, съученичките й изразиха гласно своята завист за прекрасната й фигура.
- Четиридесет и седем. – съобщи жената за Дженифер, а след като сравни резултата от последното претегляне съобщи с тревога. – Госпожице, свалила сте шест килограма и половина за един месец!
- Ето защо униформата ми е станала широка! – тихо каза Джен смеейки се на собствената си трагичност.
- Изобщо храните ли се? – попита я сестрата.
- Да, разбира се! – уверено каза момичето.
- Вчера какво ядохте, както започнем от закуската?
- Не закусвам. – призна Джен.
- А би трябвало! – обади се Мария Динри, която до сега просто наблюдаваше отстрани. – Закуската ти дава енергия да изкараш деня!
- Съгласна съм! – кимна сестрата. – И защо не закусвате? Да не сте на диета?
- Не съм! Просто предпочитам да не кисна в столовата! – с досада отвърна момичето.
- И какво обядвахте? – сестрата не спря да пита.
- Една супа, зелева салата, пържола с картофки и едно парче торта. – бързо изреди Джен като послъга за повечето неща, защото повече от половината й ядене остана недокосната, но не й се занимаваше повече със сестрата, за това измисли едно меню и за вечерта. – Вечерях пилешки хапки, салата цезар и една ябълка.
- Не е вярно! – за пореден път се провикна Мария. – На обяд за десерт нямаше торта, а реване и еклери, а з вечеря салатата бе Снежанка, а основното – бон филе. Освен това ти никога не идваш да вечеряш!
- Не мисля, че това Ви засяга, госпожице Динри! – Джен се издразни заради намесата й и за да избегне повече коментари се запъти към следващата сестра, която я гледаше странно.
- С манията си да сте слаби ще си докарате булимия или анорексия! – възкликна високо тя.
- Тя почти не се храни! – ужаси се едно от момичетата, което не успя да приеме жертвата на Джен за хубава фигура, която сега приличаше повече на скелет. – Прекалено е слаба!
- Диетите вредят! – провикна се Мария след Дженифер.
- Нямам апетит, заради това не ям, а не е заради тъпа мания за перфектна фигура! – извика тя и с бързи крачки се скри в кабинета на лекарката, оставяйки другите да си шушнат каквото желаят.
- Нещо тревожи ли те? – попита жената, когато мина рутинната процедура.
- Не! – излъга момичето, нямаше желание са слуша нова тирада.
- Тогава защо изглеждаш толкова угрижена и бледа? Доктор Нова ми съобщи, че не храниш и си боледувала, а тази сутрин госпожа Кикова ми съобщи, че си загубила съзнание за няколко мига. – тя не изчака отговор. – Искаш ли да ти дам бележка за една седмица и да се прибереш у дома? Вярвам, че ще ти се отрази добре!
- Ще е ли възможно наистина? – учуди се момичето от предложението.
- Разбира се! Доктор Нова специално ме помоли за това.
- Нова?
- Да! Той беше доста загрижен за теб, когато ми каза за състоянието ти! Само ми обещай, че след тази седмица ще дойдеш в кабинета ми, за да те прегледам отново. Има опасност да получиш анемия, ако продължаваш в същия дух!
- Разбирам! Добре, ще ви посетя след тази седмица! – съгласи се момичето.
Бе готова на всичко само за да бъде до братята си, макар майка й да не одобряваше това. Дженифер бе като проклятие за нея, от което желаеше да се отърве още от бебе. Момичето все още се колебаеше дали може да й прости. Питаше се дали я обича, все па тя бе нейна майка, но що за майка бе готова да причини това на детето си...