Аз съм Иванка! Всичките в село ми викат Вана и още по-точно – длегата Вана / по книжовно – дългата /. Метнала съм се на тате, той беше буюк, голям, едър като мечка.
Мама беше средна на ръст, с бяло лице и кафяви очи. От нея съм наследила лицето и очите, а от тате ръста и косата, гъста и къдрава. Хубава мома бях, здрава, яка, ама близо два метра висока. Оглеждаха ме, харесваха ме, облизваха се нашенските ергени, ама за жена никой ме не щеше, нямах си лика-прилика, пък и страх ги хващаше, че ще доминирам над тях. Като се хващахме на хоро по време на празници на мегдана, стърчах с цяла глава над всички. Като си приказвахме, те ме гледаха отдолу – нагоре, а аз обратно. Дружките ми се поизжениха една по една, ожени се и брат ми за гражданка – и той беше висок, ама за мъжа върви да е едър и голям, ама за жената е като проклятие. Да бях работен добитък, първа щяха да ме вземат, че не ми се опираше никаква работа: вкъщи, на нивите, по лозята, с животните – ама жена съм. Как ще се хванем под ръка с някого и да вървим в ритъм – моята крачка - една, а неговите – две. Пък времето ми течеше, минавах вече 25 и още малко, пиши ме стара мома. Мама взе да се кахъри много и като си говорехме, все ми повтаряше:” Мъри, Вано, кък можъ тетю ти дъ тъ напраи тъквас гулямъ кубилъ, сиге ко дъ праим!” Тия нейни думи като нож се забиваха в сърцето ми, нима не исках да си имам мъж, да ме харесва, да ме осемени, дето се вика, деца да му родя. То за осеменяване щяха да се намерят мераклии, ама татковци нямаше да станат, пък и нравите тогава бяха такива, че щяха да ме изселят. Не е като сега, всеки си хвърля семето, където свари, пък после, каквото стане…
Веднъж дойде вкъщи една мамина братовчедка, беше женена в друг край, да ни погостува. От приказка на приказка стигнаха и до мене:” Мъри, Петро, - вика на мама – това ващо моме му е време веке, оти чека, скоро ке превали…” “Ох, сесро, - така и викаше мама – гулям къхър ми е наш Вана, батю и са ужени, дица имъ, а за ней нема ергени тукъ, нема си ликъ – приликъ. Преди времи доде адно мумче, ябанджийче, поискъ я, ама то мънинку, макър и каматну, и го не рачи наш Вана. Вика ми:” Мале, кво дъ гу прая тува кутре, кък шъ съ пукажъ пред хорътъ, мени ми требе гулям и як мъж! “ Къде дъ гу тръсим, ни знам!”
Говориха дълго и леля ми рече, че ще се огледа по техния край, белким се намери нещо подходящо и най- вече да е висок мъж. Отиде си тя и дните полетяха, но надеждата се загнезди в сърцето ми – дано имам и аз късмет като другите, дано нейде се намира моята половинка.
След около месец мама получи хабер от леля, че не в тяхното село, ами в едно планинско имало един ерген, бедно момче било и никой го не искал, бил дълъг като върлина, ще гледа да уреди работата, ама нали е балканджия, дано се прихване на нашата земя в равнината, не се знае – завършваше писмото…
…………………………………………………………………………………
Не само се прихвана, ами дори сме си лика – прилика, вярно – стърчи една глава над мене и носът му е големичък, ама то хора без кусури няма. Направихме сватба за чудо и приказ. Цялото село ни се радваше, а като играехме сватбеното хоро, отдалеч се виждаше кои са младоженците. Кметът ни поздрави и рече, че сме най-личната двойка в селото, пожела ни щастие и обеща, че ако си родим няколко деца, лично ще съдейства за развитието на баскетбола и волейбола в нашето село.
Аз разбрах нещо много важно, че късметът на човека никога се не губи, макар и да е през девет планини в десетата…Всеки си има лика – прилика!
"Очи към себе си" - 2013 г.