автор: libra

Навън се разсъмва, небето изсветлява, мирише на прах, като в лятна утрин, а е само края на февруари,
мирише на раждане, на нов ден, на нов живот. Вървя натам накъдето ме води вътрешното ми чувство и мисъл, вървя и белите полета, които пиша за моя отреден ми докато съм на тази земя живот се покриват с тъмносиви букви. Родих се Пепеляшка със съзнанието на свободен човек и без фея, която да ме облича с едно замахване на пръчката в красиви рокли и кристални обувки. Нямаше я и тиквата, респективно каляската, за да ме отведе на някой бал и така цял един живот аз си бях една Пепеляшка и в мен нямаше нищо героично. Даже и потеклото ми бе обикновено, от смъртни, ех, малко поне да приличах на Херакъл докато чистех всекидневно онези авгиеви обори, които нямаха изчистване. Лесно му било на него с полубожествения му произход и река даже се намерила, за да я отбие и да измие всичката мръсотия един път завинаги. А около мен пустиня, няма река, няма нищо, единственото което ми остава поради липса на вода е да събирам сълзите си и с тях да се опитвам, въпреки че мъчително бавно се чистят авгиеви помещения по този начин, а и на другия ден всичко пак е потънало в нечистотия, но нямам друг избор с този мой неблагороден произход и липсата на роднински връзки с феи. Навън се разсъмва, но аз не бързам за никъде, не съм ходила на бал, не съм срещала принц, не съм си губила кристалната обувка, няма за къде да бързам. Някой ден, ако съумея да изляза от бялата пустиня в която попаднах, когато намерих онзи ключ, който отключваше онази врата през която само аз можех да мина, ако някога някой ден това се случи, значи ще съм излязла от съдбата си, след петък вече няма да има събота и времето ще изгуби своето значение за мен. Тогава ще отида да танцувам на някой бал, защото часовниците нищо няма да значат.