автор: Nadie

По действителен случай

На 5,000 метра от земята, Дженифър Бел се прощаваше с живота. Спряха да сервират алкохол още преди да започне снишаването, обаче тя си имаше запас за спешни случаи. Извади стограмката от дамската си чанта и успя да удари юнашка глътка преди да затресе отново. Стюардесата я погледна кръвнишки. „Всички ще умрем, даже ние в първа класа”, прошепна Дженифър поверително на съседката си по място.
„Иес, иес”, закима усмихнато жената. Защо ли ходят в чужбина, като не говорят бъкел английски, да се чуди човек. Турболенциите отново разтърсиха машината в 8.5 по Рихтер. „Тоя Рихтер сигурно никога не се е возил в самолет. Иначе скалата му щеше да стига поне до 50! И щеше да е 50 пъти по-известен. Като мен. Ето тва тука в списанието съм аз. Преди да умра, де.” „Иес, иес”, закима жената и после каза нещо с много „ц” и „ч” в него – като птичето от детската симфония на Хайдн. „На какъв ли език говорят в България? Май руски, или нещо такова” – Дженифър сръбна още веднъж, без да се крие, защото стюардесите се бяха вързали за кацането. Машината плавно докосна пистата и всички започнаха да ръкопляскат. „Концерт №1 за Боинг и четири турбо-двигателя, опус 64. Това не съм го свирила”, помисли си тя щастливо – пак оттърва кожата!

Критика, публика – всички бяха луди по нея! Определяха я като най-голямата цигуларка на 21 век. Обществото „Страдивари” от Чикаго я избра за свой музикант и й предостави „Руби” Страдивариус – акустичен шедьовър, произведен от знаменития майстор през 1708. Влюби се в него веднага – в мекия му глас, в срамежливата му руменина. Заедно записаха платинен албум и спечелиха две Грамита. Заедно щяха да се появят на сцената на тазгодишните „Оскари” и да изсвирят номинацията си за филмова музика. Хонорарът й беше над 50 хиляди на концерт, а билетите – от 150 долара нагоре, се разпродаваха месеци преди събитието.

Та, стоеше си най-голямата цигуларка на 21 век в салона за посрещачи, уморена, пияна, насред купчина куфари и торби с покупки от фришопа в Лондон, с цигулка на рамо, и мрачно се озърташе. Над главата й се люлееше голям транспарант, от който я гледаше самата тя, в рокля пепел от рози, прегърнала „Руби” и усмихната с трапчинки. „Кво се хилиш? Не виждаш ли, че никой не те чака!”, озъби се Дженифър. Каза му тя на Крис да не я забива в дълбоката провинция, ама той не, та не. Не можело Източноевропейското й турне да мине без България – най-бедната страна в Европа, а по световните конкурси непрекъснато изгрявали талантливи български музиканти. Ясно беше, че я праща заради Божил –детето-чудо, което искаше да привлече в своята агенция... Събра катуна и се затътри да хване таскси.

Пиколото се завтече към колата да разтовари багажа, докато девойчето на рецепцията й обясняваше как от „Класик Старс” били звъняли много разтревожени и били помолили веднага щом се регистрира, да се свърже с тях. „Как пък не! Зарязаха ме да се оправям сама, а сега – веднага щом... Варвари! Не желая да ми звъни телефона, не пускайте никого да ми тропа на вратата! Ясно ли е!” Поне леглото беше удобно. Просна се в него, както беше с дрехите и миризмата на 14-часов полет с прикачвания.

Отвори очи и се протегна. За момент се изгуби в пространството и времето – къде съм, колко е часът? Отвън тъмнееше. После се стресна и скочи. Репетицията! Не, тя беше в деня след кацането. Багажът стоеше до вратата, както го беше оставил пиколото. Взе си душ и се захвана да подрежда. Дрехите – на закачалката, списанието – на нощното шкафче, цигулката... ... Цигулката! „Цигулката! Няма я! Къде ми е цигулката бе, диваци!” Беше красива така – яростна, омотана в пухкава бяла хавлия и боса по гранитогреса във фоайето на петзвездния хотел. Момичето на рецепцията заекваше смутено – от другата смяна са, отишли са си, ще звъннем, ще извикаме пиколото, всичко ще бъде окей... Звучеше й като Стравински – с едва овладяна нотка на истерия в гласа.

Завтече се обратно в стаята си и грабна телефона: „Крис! Моля те, трябва да ми помогнеш! Добре, ето, концентрирам се...Беше с мен в самолета, да. Помолих стюардесата да не я...Сигурна съм, по дяволите! Не, не ти крещя! Не, не си виновен ти...Всъщност ти си виновен! Ти ме заби в това забравено от Бога място! Е да, пила бях едно...две... Да бе, обещах, ама знаеш...Знаеш какъв ужас изпитвам от летенето! Не, не ме чакаха! Не ме интересува какво е казал Наско – нямаше никой. Никой! Да не съм кьорава, там били...с лимузина, дрън-дрън! Няма да затворя, докато не ми я намериш!”, и хвърли телефона на пода. Ръцете й трепереха, виеше й се свят. Все едно се беше събудила след тежка нощ на плажа в Рио, упоена и без бъбреци.

Някой почука настойчиво. “Miss Bell, it’s Nasko, your Bulgarian promoter.” Акцентът на Наско беше твърд, точно както нейния американски акцент, когато свиреше руски произведения. Понякога, докато слушаше славяни да изпълняват Чайковски, й се искаше да ги убие на място и веднага, докато са още топли, да им направи дисекция и да разбере каква магия правят, та го свирят така. Сякаш струните им бяха оголени кръвоносни съдове, по които течеше топла, синя кръв.

Наско беше красив мъж на средна възраст, спокоен и възпитан. Обясни й, че са я чакали във VIP зоната, с лимузина и цветя, и че журналистите са останали много разочаровани. Подаде й красив букет и търпеливо изчака, докато тя го разпердушини до ароматна каша листа и тичинки.
- Хайде да се успокоим. Моля Ви, кажете ми какво според Вас се е случило.
- Пиколото я е взел. Един такъв... Приличаше на плъх.
- Едва ли е той. Хотелът проверява внимателно служителите си, преди да ги наеме. Това е реномирана международна верига.
- Повярвайте, 4 милиона долара ще изкушат и мен.
- Той едва ли може да прецени това по калъфа, нали?
- Плакатите ми са из цял Букурещ...
- София...
- Няма значение, из целия град. Познал ме е и я е взел...От обяд до сега... Сигурно вече я изнася през границата в някой кораб.
- Ще е малко трудно по Перловската... Така. Нека поред. Как стигнахте до хотела?
- С такси. Жълто.
- Те всички са жълти.
- Караше го един индиец и по радиото гърмеше индийска една такава музика.
- Те всички слушат чалга.
- Tchal?...whatever! Цигулката беше с мен. Ясно помня…А, да, пушеше в колата и ми стана лошо...
- Те всички пушат...
- Варвари!
Наско набра накакъв номер и заговори отсечено на български. Този път не беше Стравински. Беше по-скоро Бетовен: „Обадете се в полицията! Прозвънете всички таксиметрови компании на летището. Да се надяваме, че не е взела някое нелегално, че тогава...Звъннете ми веднага, ако научите нещо...”

През това време Крис звънна отново. „Не, моля те! Нито дума на Обществото, Крис. Дай ни малко време... Зная, че си длъжен, но те моля на колене – не раздухвай нещата преди да...Знаеш какво означава това - край с репутацията ми! Край с кариерата...”

Дженифър се разплака. Вратата се отвори.

На прага стоеше девойчето от рецепцията и стискаше здраво за лакътя едър, мургав мъж. Човекът бръмчеше, без да спре – „Римски-Корсаков”, помисли си Дженифър:
- Това, тука, нося ви я, де. Ше прощавате, че се забавих, много уморен бях, заспал съм... Пък малкият я намерил в колата. Спя и сънувам - ангели пеят. Той щото моя, цигулката, дет се вика, сега я учи. Иска да стане като бат си Венци, да свири по ресторантите. Много пара пада от там...Има си негова, ама пусто циганско любопитство, отворил, па извадил. Свири ли свири, камъните падат ли падат, а аз – дет се вика, мечка зимен сън... Тате, тате, виж какво намерих, вика. Цигулка за мильони, дет бат Венци ми е разправял...Гледам аз - то красота! Не иструмент - чудо! Лъкът сам, дет се вика, върви. През ръцете го заперках. Мангал с мангал, рекох му, чуждо пипа ли се! Аз с честен труд такси карам, майка ти къщи чисти, човек да те направи, ти...За резил пред момичето станахме...
Дженифър и Наско слушаха без да гъкнат - чакаха да свърши солото.
- Ше извиняваш, дет се вика, ако има нещо, ама деца...какво да ги правиш...

Мъжът пристъпи и подаде познатия калъф. „Руби” Страдивариус се беше излегнал на една страна, някак обидено – да го забрави тя него, безценния, аристократа, барабар с четирите му милиона долара и многовековната му история!

На следващата сутрин лъскава лимузина спря до таксиметровата пиаца на летище София. От нея излезе Дженифър Бел, облечена в черна рокля с гол гръб, обсипана с пайети. Диамантеното й колие блестеше на слънцето. Застана на тротоара пред дългата жълта опашка, вдигна цигулката и засвири. Засвири Чайковски истински, както никога, без акцент. Опъна страстно оголените струни на Страдивариуса, пълни с топла, синя кръв. Таксиметровите шофьори запляскаха, задюдюкаха и се завъртяха във вихрен валс с пътниците, летището, самолетите, сивия забутан град и един мургав мъж, който спеше след тежка нощна смяна и сънуваше как ангелите пеят.