Опитвам
да преглътна като хапки,
най-твърдите и режещи слова.
В началото боли.
Но все по-гладко,
преглъщам озверялата тълпа,
подправена обилно
с мазно-меден,
и костюмарско - непукистки тон,
разтекъл се
по гневните ми вени,
от избор на лимон, подир лимон.
И гастрономът в мен,
се разбунтува.
Прищя му се божествено суфле,
с оная,
много точна, доза думи -
наслада, за горкото му небце.
Че словото е сила,
но отслабва,
повтаряно, като познат рефрен.
И мръвката омръзва!
И по-гладен,
да ръфаш
си готов и настървен.
„Хладилникът изяде телевизора!”
Ми, а дано,
обаче надали!
Защото още гладно се облизвам -
наместо хляб,
насищат ме трохи.
А проста, като бобена чорбица,
прозира нейде, истината стара –
не брата си,
врага си заобичай,
тогава си готов и за началото…