автор: samotnik

Не говореха много, докато пътуваха към Бургас. Потънала в мислите си, Боряна се усмихваше разсеяно на опитите на Петър да я заприказва. Явно съзнанието и се луташе, търсейки отговори на същите въпроси, с които се бореше той.
Разбираше, че досега са подценявали мащаба на събитията, което в крайна сметка доведе до смъртта на професора. Неочаквано, наистина, но необратимо. За него нямаше съмнение, че това са същите хора, които бяха взели плочата с барелефа на Херос. Боряна провери сака с дрехите си, но само потвърди липсата на фланелката с английския надпис.
Пътят се виеше в широка дъга, следвайки извивката на Созополския Залив, в центъра на който, сякаш специално поставен, изпъкваше силуета на остров Свети Иван. Равните полета отляво на пътя, заети от обширни лозови масиви, постепенно се издигаха и преминаваха в стръмните склонове на Бакърлъка - най-високата част на един от трите рида на Странджа планина.
- Ето го – кимна натам Петър, - върхът на земята.
Боряна хвърли разсеян поглед.
- Това ли?
- Да, това трябва да е. Бакърлъка, най-високия връх в близост до острова.
Не беше просто по-висок от останалите. Забулен в сутрешната мараня, той наистина приличаше на края на земята, забит в небето. Със своите 376 метра значително превишаваше околните възвишения. Източният склон, този към морето, се спускаше стръмно надолу, непосредствено под най-високата точка, карайки го да изглежда непристъпен и враждебен. Петър можеше ясно да си представи как е изглеждал в очите на древните обитатели на тези земи.
- Свети Иван наистина прилича на око в морето – каза Боряна, зареяла поглед към острова.
- Много интересно, нали? В центъра на залива, точно като ирис... Можем ли да сме сигурни, че става въпрос за него?
- Несъмнено – отвърна Боряна. – На него са открити останки от храмове, надграждани един над друг в продължение на векове.
- Затова е свещен? – предположи Петър.
- Да, освен това през IV – III век преди Христа там е имало статуя на Аполон, висока тринадесет метра.
- Какво общо има Аполон? Нали говорим за Херос? – продължи да пита той, като се надяваше да измъкне Боряна от мрачното състояние, в което потъна след разговора с полицая.
- Да, така е, но процесът на елинизация на траките е включвал подмяна на неуправляемите варварски тракийски богове с познати и добронамерени. Това е добре известен похват за претопяване и културна абсорбция.
- Като Аполон.
- Точно. Като Аполон. Да не мислиш, че Османската Империя или Комунистите са измислили пропагандата и синкретизма, като инструмент за манипулиране на масите?
- Е, де, хайде сега... Чел съм Макиавели, мога да направя връзка – усмихна се към нея Петър.
- Всъщност има теории, които за съжаление е трудно да бъдат подкрепени с нещо повече от добро желание, че именно тракийските и пеласгийските божества постепенно преминават в древногръцките, които всички познават.
- Наистина?
- Да, Загрей, Сабазий, това са първите имена на Дионис, например.
- Много богове, много нещо – опита да се пошегува Петър.
- Не са малко, да.
- И на нашия свещен остров има по малко от всички.
- Остава да му се поклоним от Бакърлъка – усмихна се Боряна за пръв път откакто бяха тръгнали.
- Как ще намерим онова, което търсим, като дори не знаем какво е?
- Снощи мислих за това.
- Аз също – каза Петър. – Плочата с Херос не случайно беше до надписа.
- Да, а и онова, което каза професора... – спря за момент Боряна и сви устни с болезнено изражение. – Това, което той каза беше, че думите Херос и Бог могат да се заменят. За него нямаше смисъл тогава, но той не знаеше за плочата с барелефа.
- Дааа.. – проточи Петър. – Тоест Херос ще те води.
- Точно.
- Къде, обаче?
- Не знам... но много искам да разбера – видя в очите и студена решителност, която му подсказа, че тя не иска убийството на професора да остане напразно.
- Тоест, трябва да търсим негов образ някъде по скалите на върха. Не съм чувал там да има нещо подобно, досега отдавна да беше открито.
- Може и да е...
Петър не можеше да не се съгласи с нея. Той също беше мислил върху възможността да вървят по следите на нещо, което вече е открито или унищожено. Но тогава защо онези биха преследвали плочата с такава целеустременост? Не спираха пред нищо, дори убийство. Не се връзваше.
- Всъщност на този връх, а и на повечето наоколо са открити останки от тракийски селища, които никой не е разработвал – вметна Боряна. – Само онова на Бакърлъка е работено за кратко, мисля в края на 70-те години.
- Значи отиваме на правилното място – заключи Петър.
- Да, но... нека да разберем какво се е случило с професора. Аз съм заподозряна, забрави ли?
- Не съм, освен това не си заподозряна, няма как, имаш непоклатимо алиби.
Боряна сви рамене.
- Ако му повярват. Най-много да те изкарат съучастник.
- Мислиш ли, че трябва да разкажем всичко? – погледна я той.
- Ти луд ли си? – завъртя се към него. – Никакво казване, само това ни липсва. Не искам някакви тъпи полицай да ми се моткат из краката и да унищожават всичко, до което се докоснат.
- А онези?
- Знаеш ли кои са? – отвърна тя с въпрос.
Петър вдигна въпросително вежди.
- Ми като не знаем нито кои са, нито какво искат, с какво ще помогнем на разследването? – продължи Боряна.


***

През широко отворениете прозорци в канцеларията на разследващ полицай Валери Петков нахлуваше шумът на града. За съжаление, той беше единственото нещо, което нахлуваше от там, освен прахоляка.
Въпреки жегата, ризата с дълги ръкави, която Петков носеше, беше закопчана почти до горе, като само най-горното копче – това на яката – стоеше разкопчано и позволяваше малко свобода. Може би в средата на четиридесетте си години, с мазна, невчесана коса, той имаше уморен и потиснат вид. Торбичките под очите, заедно с бледата прозрачна кожа, загатваха за човек, който не води активен живот извън работата си.
Полуизлегнат в кожен стол с висока облегалка, той леко потропваше с дълъг заострен молив по бюрото, докато слушаше Боряна.
- ...имаме свидетели, разбира се, ресторантът беше пълен – завърши тя.
- В колко часа го напуснахте? – попита Петков, без да променя позата си.
- Не помня точно... към полунощ. Може би малко по-рано.
- Какво направихте след това?
- Прибрахме се, но там... – поколеба се Боряна, – видяхме, че някой е влизал и наехме бунгало, надолу по брега.
- Как разбрахте, че някой е влизал? – моливът продължаваше да потропва.
- Вратата беше отворена – намеси се Петър.
- Отворена... Защо не се обадихте в полицията?
- Защото тогава не знаехме, че нещо липсва. Мислех, че хлапета от летуващите са видяли запусната къща и са решили да играят в нея – Петър го гледаше открито в очите. – Едва след като казахте за фланелката разбрахме, че я няма.
Моливът спря за момент, после пак продължи.
- Кога наехте бунгалото?
- Към два часа, може би малко по-късно.
- Защо ви отне толкова време?
- Защото в разгара на сезона никак не е лесно да се намери свободен хотел – това беше истина и гласът на Петър не трепна.
- Защо не останахте в къщата? Вие изглеждате силен мъж, някакви хлапета не биха ви притеснили, предполагам – погледна го Петков.
- Аз не исках – каза Боряна. – Беше ме страх да оставам там, хлапета или не, аз съм жена.
- Да, разбирам – каза мъжът и се намести изправен в стола. – Какви са вашите отношения?
- С Петър ли? – попита тя. – Никакви, приятелски, съученици сме.
- Искате да кажете, че нормално прекарвате вечерите си със съученик, чисто по приятелски, далеч от града, в романтична обстановка?
- Точно това ви казвам, да – натърти Боряна и започна несъзнателно да тропа с крак по пода.
- Вижте, дойдох по тъжен повод в страната, имах нужда от приятел, с когото да разговарям – обясни Петър. – Не се бяхме виждали отдавна...
- И се обадихте на Боряна?
- Да.
- А какви са отношения ви с професор Николов? – попита Петков и се обърна към Боряна.
- Професионални, какви други – отвърна тя. – Той беше мой професор в университета. Говорим по работа.
- Мдаа.. – съгласи се Петков и се обърна към Петър. – А вие какви отношения имате с професора?
- Никакви – вдигна рамене Петър, докато гледаше дознателя в очите, - не го познавам.
- Добре...
- Ще ни кажете ли какво се е случило? – попита Боряна плахо.
- Професорът е убит, по особено жесток начин – отговори той рязко и хвърли молива на масата. – Бихте ли ми казали кога за последен път го видяхте?
- Ннне помня... – заекна тя, - беше преди да замина на разкопките.
- Къде се видяхте?
- В София, аз там живея.
- Питам къде, у вас, у тях... – гледаше я настойчиво в очите.
- Не помня... - Петър забеляза, че Боряна се изчервява.
- Наистина?
Тя само кимна.
- Откога имате връзка с него?
Боряна седеше навела глава към пода, без да помръдва. Червенината се забелязваше ясно по лицето и врата и.
- Още докато бях студентка, тогава започна... – промълви.
Петър зяпна.
- Моля ви, разберете, не е нещо сериозно, жена му не трябва да научава – опита да каже Боряна, но осъзна колко нелепо звучи.
- Не мога да ви обещая това – отговори Петков.
- Как разбрахте?
- Госпожице Казакова, това ми е работата, да разбирам разни неща – уморено въздъхна Валери. – Разкажете ми, трябва да знам всички подробности.
- Няма нищо за разказване, аз бях студентка, поддадох се на чара му. Пазехме всичко в тайна, защото ... защото така искаше той. Можете да си представите какво би се случило с кариерата му, ако се разчуе – вдигна глава тя.
- След като завърших, имаше период, в който не се виждахме, за дълго. Преди няколко години започна отново, но той прецени, че ми пречи да намеря живота си – Петър долови горчивината в гласа и, – затова реши да не се срещаме повече. Поне не... не по този начин...
Отново наведе глава към пода, с очи пълни със сълзи. Петър искаше да се просегне и да я прегърне, да я успокои някак. Сега разбираше онова съревнование, онази нужда да се докаже пред професора, което забеляза у нея. Както и уклончивият отговор, когато попита дали е сама.
Боряна хвана лицето си в ръце.
- Не съм аз, нямам нищо общо със смъртта му. Аз го... обичах... не бих могла да направя нещо подобно.
- Вярвам ви – отговори простичко Петков.
Тя рязко вдигна глава и го погледна с недоумение. Влажните и очи блестяха.
- Прегледахме записите на камерите от хотела за периода, който ни интересува. На тях не се виждат жени – продължи той. – Освен това, вие ... не бихте могли да извършите това, чисто физически.
- А фланелката и картата? – попита Боряна.
Петков взе молива, който лежеше на бюрото и започна да почуква с гумичката по плота.
- Твърдите, че сте били заедно през цялата нощ?
- Да – потвърди тя.
- Информацията от клетката на мобилния оператор, в чийто район попада бунгалото показва, че наистина е било така – съгласи се Петков. – Телефоните ви са се намирали в нейната зона през цялата нощ.
- Ето, виждате ли? Защо е този цирк тогава – опита да протестира Боряна.
- Момент... Казах, че телефоните ви са се намирали там... Освен това, вие твърдите, че сте спала през нощта...
Гумичката на молива ускори честотата на почукванията по гладката повърхност на захабеното бюро.
- В мен ли се съмнявате? – досети се Петър.
- Ревността е чудесен мотив за убийство, бихте се учудили, ако знаете колко често е и основен.