автор: barona_36

И този път земята оцеля,
пророците подадоха оставки.
Едно момиче в морските поля
събираше звездец и незабравки.

Затуй размирния ми глас не чу,
прерязал с вик пространствата нелепи...
На времето под скъсания чул,
наместо сняг, връз плажа пада пепел.

Окапват непомилвани ребра,
дръгливи лодки - стихнали покойници.
И на мъглите кожите дера,
преди денят да белне гуша двойна.

Преди и ад, и рай, да отрека,
виж: крановете жълти ще се сринат,
заплели, както бръмбари, крака
на мрежите рибарски в паяжините.

И там на кея, проснал дървен крак,
с превръзка на окото си, изкусна,
ще отвлече нощта - досущ пират -
момичето, което ме напусна.