автор: NowIamYourGod

Когато се разхождам по улицата и гладам хората често си мисля, как всеки забързан и замислен в ежедневните си проблеми, отдавна е забравил от къде идва и защо е тук.. всеки се опитва да се справи по някакъв начин с живота, кой както намери за добре..
Обичам да си представям, че съм над всичко това, че гледам хората от високо и се присмивам на примитивният им живот, но нима това е правилно? Дали би било редно ако някое такова същество просто така ни заличи от лицето на земята, със същата чиста съвест с която ние тъпчем хлебарките по пода в кухнята.. незнам..
Ако трябва да изредя какво обичам бих споменал:
Спомените от детсвото ми (имаше една песен "Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно, все се мъча света да обърна, яхнал пръчка при теб да се върна..”)
Смяната на сезоните.. Магическото усещане докато се разхождам сред природата, енергията която излъчва гората.. аромата на различните разстения, шумоленето на листата повяти от есенния ветрец, красотата на горската рекичка.. всичко това е поезия.. писана от някой гениален автор. Автор който е искал да ни накара да разберем защо сме живи, да почустваме тръпката от блаженното удоволствие с което може да ни дари материята, автор който обаче е написал и книга за обратната страна на нещата, а кой в коя книга ще участва зависи от самия него! Лошото е обаче че малко хора разбират езика на автора...

Животът е нещо което винаги ще си остане загадга, за нас живите.. та нали това е една от основните ни движещи сили, търсенето на смисълът... а той някъде там на дъното на тунела седи и се прозява, прикрива учтиво с ръка белите си зъбки и ни чака да се научим да ценим малките неща: хубавите мигове, топлите спомени, полъхът на вятъра който ни кара да потреперваме рано сутрин на пролет, галещите нежно лицето лъчи на изгряващото зимно слънце, така сладко унасящия следобеден есенен дъжд дрънчащ по прозорците, песента на щурците в лятната нощ, звуците и аромата на природата, красотата на музиката, удоволствието от споделените мисли с близък приятел...


И все пак Какъв е смисълът? Някой задавал ли си е този въпрос, а може би всеки си го задава понякога, но ангажиран от безбройните задължения на ежедневието, не му обръща внимание и неусетно сменя темата за размисъл. Е да но аз реших да спра за малко да мисля за това как ще изкарам пари да си купя нови дрехи, да си платя таксата в университета, да си направя ремонт на къщата и за какво ли още не, а да фокусирам съзнанието си върху едно единствено нещо, а именно произхода на живота и целта му. Винаги са ми били странни хората които не вярват в Бог. Не говоря за някаква определена религия, аз макар и кръстен в православна църква не съм религиозен, не вярвам в Иисус Христос, Алах, Буда или който и да е измислен герой. За мен религията е творение на хората с една единствена цел- контрол. Природата е решила, че човекът трябва да бъде манипулируем, за да отцелее и веднага някой “зъл” гений е създал религията, показвайки на стадото “верния път”. И все пак тези които не вярват в Бог, бих запитал: Кой тогава стои зад всичко това? Аз твърдо вярвам, че всяко нещо във вселената е следствие на някаква причина. Добре де ама кой е създал вселената, а преди нея какво е правил, за да не скучае? И как може нещо да е безкрайно, самото твърдение е способно да те побърка ако се замислиш сериозно. Как така според учените вселената непрекъснато расте, но и в същото това време пак според тях тя е безкрайна. Накъде расте тогава? Ами аз лично си обяснявам това по един единствен начин. Гледали ли сте “Мъже в Черно”, най хубавото нещо във филмът е пет секунди след като вече е свършил, малко преди да покажат финалните надписи камерата се издига нагоре, докато излезне от планетата, после от слънчевата система, после от галактиката и накрая от цялата ни вселена, това е единствения филм в който можете да хвърлите поглед отвъд вселената, заслужава си да се види ;-)... Мисълта ми е, че неможе някой просто така да ми каже няма Бог, защото като го питам: “Ако няма Бог, тогава какво има?”, той вика: “..ами незнам”. Ами като незнаеш какво има, как може да твърдиш, че знаеш какво няма? Освен това ако всяко нещо което става е в следствие на някаква причина, то значи, че и всяка причина е вследствие на нещо предишно, следователно движейки се в обратна посока по омагьосания кръг бихме получили отговор на това какво е кармата или съдбата. “No Fate” беше издялкано на една прашна маса в “Терминатор 2”, но ако няма съдба, то тогава нямаше да ни има и нас, защото всички ние сме песъчинки от купчинката пясък върху везната на живота. Свещенното число във вселената според мен е нулата, то дава отговор на всички въпроси. Който, каквото и да направи, то рано или късно, се връща равно по големина и обратно по посока, за да запази везната в средно положение, няма ад, но няма и рай, винаги ще има добро на света, но и винаги ще има още толкова зло, поне такива са законите в нашата вселена. Защото Господ може да си е създал и безброй много паралелни вселени, с безброй много вариации на законите които важът във тях.
Много глупаво е според мен и да се твърди, че ние сме единствения разумен живот във вселената, защото ако е така, както се казваше в един филм си е чиста загуба на пространсво. Няма теория просто само на нашата планета да е възможно да възникне и да се развие живот, при наличието на цялата тази безкрайност. Но това е друга тема на която в момента не ми се отделя внимание.
По-интересно ми е да си обясня като един разумен, освободен от остарели предразсъдаци човек какво представлява живота след смърта. Неодавна загубих баща си, 45 годишен млад в разцвета на силите си мъж. Никога преди това животът не ми е поднасял подобно разочарование. Още съм в шок от случилото се, но вече се опитвам по някакъв начин да го преодолея и да си обясня, защо? Защо Господ ми го отне? Можеби, защото макар и на 22 години за всичко разчитах на него, може би защото не само аз ами и всички от семейството се бяхме научили така, затова и съдбада е решила да ни даде урок, да ни покаже първия и основен урок в живота, а именно: Винаги, за каквото и да е разчитай напълно, само и единствено на себе си! Цената на този урок за нас беше висока, много висока. Но колкото и да ме боли, така е решил Господ и така ще бъде. Просто си мисля дали някога ще го срещна този човек отново, дали някога ще мога да му покажа колко съм му благодарен и колко го обичам заради всичко което е направил за мен. Не мога да повярвам че ние сме само едни крехки същества от плът и кръв които, се появяват на това място за 50 - 100 години и после изчезват за винаги, тогава къде е смисълът? С раждането си човек се потапя в океан от информация и чуства, опитва се да разбере всичко на което са се научили хората преди него, да създаде семейство, да се грижи за децата си, сприятелява се с други сродни души, докато в един момент просто изчезва, ей така, без предупреждение и без повод, както се е и появил. Никой не те пита искаш ли да се родиш, или пък искаш ли да умреш, всичко става по инерция и ти се носиш по нея докато вълната на живота не те изхвърли. Честно или не това е, но нима сме зависими от материята? Тогава защо Бог ни е създал толкова умни, че да си задаваме въпроса за съществуването си, ако ще сме нещо временно едва ли би си направил трудът. За това аз вярвам че има душа и не мога да приема, че думите които излизат на монитора, докато щракам с пръсти по клавиатурата, са продиктувани от някакви си мозъчни клетки и че аз всъщност съм това вещество което се намира затворено в главата ми, а останалата част от тялото е просто нещо като средство за транспорт и отцеляване, но докато се износи, после просто изчезвам. Нее, това не може да бъде вярно! Едва ли след като спре да бие сърцето ми и потока от кръв който оросява мозъка пресъхне (образно казано) аз ще изчезна. Тогава за какво е бил всичкия труд, всичкия опит който съм натрупал, всичко което съм създал и напрвил за себе си, изобщо всичко на което съм се научил докато съм жив? Ако това ми е било нужно само за да отцелея, то тогава защо съм се родил? Няма смисъл да се родиш, само за да научиш нещо, което ще ти трябва докато си жив.... все пак ние не сме животни, не живеем ден за ден.. Всичкото това обезсмъртяване чрез науката и изкуството, цялото оставено наследство за бъдещите поколения в един момент би изчезнало ако утре се сблъскаме с някакъв огромен астероид или попаднем в черна дупка например.. Тогава не само животът но и цялата планета ще бъде заличена.
При това положение, защо сме тук, напразно ли? По-скоро има нещо много по-голямо, нещо толкова голямо, че е трудно да се обгърне с нашето съзнание.
Бях гледал по телевизията как някакъв космонавт обясняваше чуството което е изпитал докато пътувайки към луната, наблюдавал отдалечаващата се във хоризонта родна планета. Не помня точно думите му но ето как аз разбрах нещата: Усещането е много странно, гледаш “Земята” и осъзнаваш, че напускаш всичко това което те е създало такъв какъвто си. Всички книги които си прочел, всички хора които си срещнал, всяко чуство което си изпитал, всичко това е родено там на земята, в това малко синьо кълбо. Там си се научил да различаваш кое е добро и кое е зло, кое е правилно и кое е грешно. Но това сега ти се вижда незначително, ти си над целия този свят, над всичките му закони и предразсъдаци, те са просто там затворени в пространството. Човек осъзнава колко малък и нищожен е, как всяко нещо за което се е тревожил през живота си, как всъщност и целият му живот губи смисъл пред мащабите на вселената....
Предполагам, че ние сме частици от едно цяло, едно огромно цяло обгръщащо всичко и всички, чиито закони и принципи на действие са безкрайно непонятни за нас, едно цяло наречено просто - Бог.