автор: samotnik

Колата вдигаше облаци прах зад себе си, докато пъплеше по черния път. Не бе валяло със седмици и посевите покрай пътя висяха повехнали в юлската жега.
Петър едва позна къщата, в която беше израсъл. Дворът бе напълно обрасъл, нямаше я китната градинка, зеленчуците – имаше само буренаци, високи почти човешки бой.
Порутената къща не приличаше на онази, в която прекарваше безгрижните лета на ваканциите. Нищо не беше същото.
Бутна вратичката и си запробива път през треволяка. Само след няколко крачки видя, че нещо не беше наред. Стълбите, които водеха към входната врата ги нямаше. На тяхно място зееше ров, а самите стъпала бяха разхвърлени наоколо. Без последното - то си беше на мястото.
Озадачен, Петър пристъпи крачка напред, но бързо отдръпна крака си, миг преди да настъпи пепелянката на земята. Отдръпна се с надежда змията да се скрие в тревата и да продължи пътя си, но тогава забеляза, че главата и е смачкана. Прескочи я и приближи до изкопа. Изглеждаше пресен, пръстта на дъното беше влажна. В отрещния край, до едно от каменните стъпала лежеше втора пепелянка, също със смазана глава.
Клекна и се взря в рова пред себе си. Напомни му за гроба, в който положиха дядо Васил преди два дни.
Веднага разбра какво се е случило. Не му бе трудно, тъй като знаеше историите, които разправяха местните за дядото. Децата, с които играеше навремето не криеха нищо от разказите на родителите си за стария иманяр. Врели-некипели, дядо Васил им се присмиваше и му казваше да им отговаря, че от имане не се забогатява, а от труд. После добавяше, че най-голямото богатство на човек е скрито в сърцето му.
Доядя го, не бяха минали три дни от погребението, а вече налитаха като лешояди. Може би наистина трябваше да продаде мястото, нямаше да го оставят намира, докато не унищожат всичко. Тръгна да се изправя, когато погледът му се спря върху купчината пръст под последното стъпало. Нещо не се връзваше, защо ще връщат обратно изкопаната пръст?
Взе някакъв кол, който се подмяташе наблизо и разбута купчината с върха му. Не му беше трудно, на тридесет и една, в отлична физическа форма той с лекота отместваше буците пръст.
Когато нишата, облицована с каменни плочи се разкри пред очите му, Петър разбра, че историите за дядо Васил са били верни. Гледаше и не вярваше на очите си. Дъртият козел наистина беше крил нещо в къщата си! Кой би повярвал?
Влезе в дупката за да разгледа по-отблизо. Нишата не беше голяма, но цената на скритото навярно не зависеше от размера. Протегна ръка навътре и опипа гладката повърхност. Вече отдръпваше ръката си, когато усети грапавините под пръстите си.
Изненадан, той забърса пръстта и погледна отново. Пред очите му се откриха контурите на някаква фигура, издълбани плитко в каменната плоча. От ъгъла, под който гледаше не успяваше да различи каква е рисунката, а нишата беше твърде тясна за да пъхне глава вътре. Вместо това реши да извади плочата.
Преди да продължи направи няколко снимки с камерата на мобилния си телефон.

***

В къщата беше прохладно. Може би поради старите вестници, с които бяха покрити прозорците, а може би поради кирпичените стени, но температурата беше съвсем поносима. Миришеше на прах и старост.
Захабената маса, покрита с протрита мушама си беше същата, както и столовете, леглото с увисналата пружина и вехтия гардероб, в който дядо му държеше официалните си дрехи. На закачалката до стената висеше отдавна забравената синя риза на дядо му. Избеляла от времето, покрита с фин прах, тя напразно чакаше дядо Васил да я стопли с тялото си.
Каменната плоча лежеше тежко на масата. От нея гледаше изображението на конник, държащ копие. Барелефът не бе изработен от дядо Васил, това беше сигурно. Плитките линии, загладени от годините, на места почти изчезваха. Петър не знаеше колко време е необходимо за да се износи камък така, но положително беше повече от един човешки живот. Ездачът носеше плащ, който се развяваше зад него, а ръката с копието беше вдигната високо над главата. В краката на коня лежеше някакво животно – може би куче – а зад него, още едно. Малко по-назад, някак в края на плочата, се забелязваше изправена човешка фигура. Времето не беше пожалило образите, но ясно се виждаше дългата дреха, която фигурата носеше. Приличаше на жена. Цялата композиция напомни на Петър за иконата на Свети Георги, само че тук в краката на коня имаше куче. Впрочем, ездачът насочваше копието напред и изглеждаше, че кучето е участник на страната на конника, вместо обект на атака.
На обратната страна на плочата, дълбок издълбан канал очертаваше окръжност, двайсетина сантиметра в диаметър. След като го почисти внимателно от пръстта, Петър видя шест малки квадрата, разпределени на равни разстояния по окръжността. Ръбовете бяха ясно очертани и всички елементи имаха еднаква дълбочина.
Мислите му се отклониха и се зареяха във времето, когато прекарваше летата тук. Свободата и щастието на ония години никога нямаше да се върнат. Удоволствието да плуваш с хавайски харпун между скалите или да скитосваш из горите с тайфа безгрижни хлапаци беше онази част от детството, която го караше да се усмихва. По-късно, когато остана сам на тринайсет години, след като и баща му почина, се наложи дядо му да се грижи за него, но вече не беше същото. Пак му харесваше да е в тази малка белосана къщурка, но безгрижието бе изчезнало безвъзвратно. Дядо Васил не беше същия оттогава. Мъката по загубата на снаха му, а две години по-късно и на сина му го състари за няколко месеца. Ако не беше малкия Петър, за когото да се грижи, вероятно би се предал много преди това.
Не им беше лесно, никак дори, но пък дядото знаеше чудесно какво е необходимо на един млад мъж за да успее в този живот. Когато порастна, Петър се досети какви лишения понасяше стареца за да го издържа и може би затова взе решние да кандидатства във военно училище. Там всичко беше осигурено и нямаше да се налага да лишава дядото от нищо. С успеха, който имаше би могъл да влезе в много по-престижни университети, но решението беше негово и не подлежеше на промяна. По-късно, по време на една от поредните реформи в армията, закриха поделението, в което служеше и старши лейтенантът се сля с масата безработни млади хора, които се бореха за оцеляване. На никого не му пукаше за неговата мисия в Ирак, където се сблъска с неща, които искаше да забрави. Не се колеба дълго, когато замина зад граница – нямаше как да се реализира в тази страна, не и с военното образование, което имаше. Парадоксално, но във Великобритания, точно то му помогна почти веднага да си намери работа.
Сега нещата добиваха друг смисъл. Дядо Васил беше крил нещо под стълбите. Онези, на които Петър седеше толкова често привечер, докато дъвчеше филия, дебело намазана с лютеница. В къщата, в която беше израснал. Нямаше представа какво е, но някой друг го беше взел. Някой, на когото то не принадлежеше.

***

Доктор Генчев паркира със скърцане стария опел и излезе от него. Докато пътуваше течението от отворения прозорец го разхлаждаше приятно, но сега жегата го блъсна и се уви около него като горещо одеяло. Човек би предположил, че в полите на Стара Планина би било по-хладно, но явно Велико Търново не го знаеше.
Приглади с ръка панталоните си и отвори багажника. Там, под резервната гума беше скрил онова, заради което посещаваше старата столица. Хвърли напрегнат поглед към улицата, но не видя никого. Напъха набързо увития в памучен плат предмет в лекарската си чанта и отново се възхити на тежестта му. Това беше, почти беше успял. До вечерта щеше да е богат и лишен от грижи.
Не беше трудно да намери дилър, оказа се, че бизнесът с антични предмети е изключително развит в България. Естествено, беше чувал за организираните иманярски банди, но само от новините и беше останал с впечатлението, че са групи, с които е невъзможно да се свържеш. Негов приятел адвокат му показа, че това съвсем не е така. Запален нумизмат, той знаеше много за организацията на тази търговия и нямаше нищо против да го сподели с доктора. Дължеше му услуга, тъй като д-р Генчев беше съдействал да приемат баща му в болница и беше организирал лечение, което минаваше по здравна каса. Освен това, не се налгаше да му обяснява защо се интересува..
Разбра, че има няколко места в страната, където се извършва търговия на антични ценности, контролирана от не повече от десетина дилъра. Хората дори си имаха тържища, където на определен период излагаха намереното за продан. В неговия случай, естествено, не ставаше и дума за подобен подход. Това беше за дребните дилъри, копачите – най-ниското стъпало в йерархията на иманярите. Оттам стоката преминаваше в ръцете на дребните колекционери, или на организаторите, ако наистина си заслужаваше. Те бяха хората, които организираха канала за изнасянето зад граница и продаването на аукциони или частни чуждестранни колекционери.
В началото го беше страх, че ще попадне на мафиоти, които ще му вземат златото и ще го пречукат, затова се изнесе от къщи, докато траеха преговорите. Впоследствие се успокои и разбра, че за хората това е просто бизнес. Уговорената сума беше по-ниска отколкото предполагаше, но пък сам нямаше шанс да продаде нищо. Дори и да успееше да го изнесе зад граница, трябваха документи за произход и сертификати за автентичност, които докторът нямаше как да набави. За дилърите те бяха ежедневие. Освен това, с предложеното докторът не само щеше да върне всички дългове, но и да изучи и другия си син.
Парите му трябваха и не можеше да чака повече, затова се съгласи и прие да се срещне с Георги Златанов – Славея, дилърът, който контролираше северна България от Велико Търново. Разговорите по телфона увериха Иван, че човекът е почтен, доколкото това можеше да се каже за подобни хора. Гласът му звучеше напевно и приятелски, не беше трудно да се досети откъде идваше прякорът му.
За да плати Славея трябваше да се убеди в автентичността на съкровището и да прецени състоянието му. Колкото и снимки да пращаше докторът, Славея остана непреклонен и настоя за лична среща. Приятелят на доктора го увери, че това е честа практика и не би трябвало да се безпокои. Освен ако не опитва да пробута фалшификат, тогава нещата можели да загрубеят. Иван не се тревожеше от това, знаеше, че предметът е истински.
Отне му само два дни, за да уговори срещата. Ако можеше и останалия бизнес в държавата да се движи с такива темпове, навярно бихме задминали Швейцария, помисли си докторът

***

Фейсбук се оказа полезен за пръв път, откакто се регистрира преди години. Чрез него Петър безпроблемно успя да издири телфона на Боряна за няколко часа, следвайки контактите на съучениците си. Интересно, не бяха задружен клас, но явно с течение на годините носталгията по общите спомени сплотяваше хората по необясним начин и сега повечето от тях подържаха връзка, макар и виртуална.
Боряна Казакова беше негова съученичка от Английската гимназия. Умна, енергична, и амбициозна тя кандидатства археология в Софийския Университет и беше една от първите по успех. След като загубиха връзка, Петър чу, че е защитила докторантура, но не знаеше по каква специалност.
Откъм морето полъхваше лек ветрец, носещ наситеното ухание на свежещ и водорасли. Беше забравил колко пъстра изглежда пясъчната ивица през лятото, сякаш пясъкът внезапно се беше размесил с милиони разноцветни топчета.
Въртеше мобилния телефон в ръцете си и не знаеше какво да и каже. Надяваше се да му повярва.

***

- Влизай, влизай, докторе, заповядай! - Славея го чакаше гол до кръста, по къси панталони и джапанки на входната врата на къщата си, широко усмихнат. На врата му висяха тежки златни ланци, безразборно преплетени един в друг.
- Айде, че ще се разтопим на това слънце!
Къщата му в Арбанаси беше по-скоро миниатюрен замък, отколкото еднофамилен дом. Само площта на входната врата вероятно надхвърляше апартамента на доктора. Не му се мислеше колко милиона има хвърлени в нея. Разточителната демонстрация на благосъстояние натрапваше усещане за претрупаност и кич, но за Иван нямаше никакво значение кой как си харчи парите. Искаше единствено да приключи по-бързо и да се прибере, по-богат от когато и да било.
- Приятно ми е да се запозная с доктор, без да съм принуден – каза Славея с усмивка и протегна ръка.
- На мен също ми е приятно, г-н Златанов.
- Е, моля те, айде сега, Жоро е добре, може дори Славей, за приятели всичко може. Ние нали сме приятели, а, докторе?
- Не знам, Жоро, засега предпочитам да сме бизнес партньори – отвърна Иван, все още напрегнат, като несъзнателно притискаше с лакът лекарската чанта, преметната през рамо.
- Но разбира се, бизнесът е на първо място! Заповядай вътре – отмести се полуголият мъж и с широк жест го покани навътре.
Стаята, в която влязоха порази доктора с излъчването си. Намираше в музейна зала – около стените стояха изправени покрити с патина бронзови нагръдници и шлемове, антични щитове и предмети, чието предназначение не разбираше. Мечове и ятагани висяха закачени на тъмножълтите стени, някои от тях в изключително добро състояние. По лавиците зад остъклените витрини на голяма секция се виждаха безброй малки статуетки и монети, пръснати елегантно.
Мебелите изглежда също бяха антични, с извити форми, обшити с кожа или захабен плат. Зад огромно писалище от тъмно дърво, украсено от обилна дърворезба се намираше тежък трон, чиято изправена кожена облегалка беше обкована с груби медни гвоздеи. Подът беше от цветна мозайка, изобразяваща жени, които се поливат с амфори.
На два от столовете, в противоположните краища на стаята, седяха двама млдежи със спортни фигури, облечени в черни ризи с къс ръкав и дълги, свободни панталони.
Точно до писалището седеше третият човек в стаята – възрастен очилат човечец, полуплешив, с бяла риза с къс ръкав, отворена на гърдите. До краката му беше поставена черна кожена чанта.
Славея се настани в трона зад писалището и попита:
- Харесва ли ти моята скромна колекция?
- Внушително, сякаш съм в музей. Истинска ли е?
- Ха-ха, докторе, докторе... Любопитството погубило котката, не помниш ли? Питие?
- Не, благодаря, ще шофирам обратно.
- Да, да, точно така, не трябва да нарушаваме закона, нали така?
Лек смях зад гърба на д-р Генчев му подсказа, че двамата младежи намират шегата на Славея за забавна.
- Парите тук ли са? – попита.
- Но, моля ви докторе, не ми ли вярвате? – с престорена обида отвърна Славея, докато си наливаше питие в голяма кристална чаша, после добави – Тук са, разбира се.
Издърпа чекмедже от тежкото писалище и извади голям четвъртит пакет, увит във вестник.
- Но ще ги получиш, когато се уверя, че това, което предлагаш е истинско и си заслужава. Носиш го, нали?
- Разбира се, г-н Златанов, не ми ли вярвате? – усмихна се докторът и бръкна в лекарската чанта. Поколеба се за миг, но в крайна сметка вече беше тук и искаше всичко да свърши бързо. Освен това не искаше да изглежда нерешителен.
Когато разви парцала възрастният човечец до него възкликна тихо.
- Но... но това е... това е ритон!
Славея се наведе напред и взе ритона в ръка. Разглеждаше го с присвити очи, докато го въртеше.
- Разбира се, че е ритон. Златен. Добре запазен. Ето – подаде го на плешивеца, - провери го.
Човекът припряно зарови ръка в чантата си и извади малка лупа. Свали очилата, постави лупата на дясното си око и внимателно пое златния ритон от ръцете на Славея.
Древният съд представляваше извита чаша за пиене, завършваща с гола женска фигура в долната си част. Отметнала глава, жената протягаше ръце напред, докато косата и се спускаше назад по гърба. Детайлите бяха изобразени изключително прецизно – очите имаха зеници, плътните устни се извиваха в лека усмивка, а голите щръкнали гърди завършваха с деликатни заострени зърна. Вдлъбната линия на гърба опираше в разширенито на таза с две трапчинки, откъдето плавно се издигаше овалният рог, в която се е наливало питието.
Под гърдите продължаваше стегнат корем, с ясно различим пъп в средата. Краката на фигурата, леко разкрачени, бяха свити силно в колената, като петите се опираха в задната част на бедрата и подпираха рога. Сякаш жената стоеше на колене и ръце, извила гръб назад, носейки рог за вино. Между устните и се намираше малък отвор, от който се е изливала течността. Цялата композиция беше изпълнена с усещане за красота и разбиране на пропорциите на човешкото тяло. Овалът на извития гръб плавно преминаваше в извивката на рога. Той беше чист, без никакви украшения. Завършваше с извит навън ръб, по който се виждаха изсечени някакви чертички.
Минаха няколко минути в пълно мълчание.
- Необичайно... – започна човекът – не е изработен от златен лист, изглежда е излят и след това обработван допълнително, много нехарактерно.
Златанов стрелна Иван с очи.
- Липсват овули, релефни перли, които да украсят прехода от фигурата към гърлото, няма целезирани детайли, всичко е изпипано... Фигурата е гола, подробно представена... масивна – продължаваше той. – Много необичайно протоме, трябва да призная... За пръв път срещам такова.
Ръцете на доктора се изпотиха.
- Обикновено по гърлото и рога има изобразени различни сцени – вдигна очи плешивия. - Епизоди от живота на божества или герои, които са носили....
- Не ми обяснявай какво представлява ритон! Истински ли е? – рязко го прекъсна Славея.
Чичкото вдигна глава и Иван едва не се изхили с глас – лупата караше дясното око да изглежда огромно – само че не му беше до смях.
- Не мога да кажа толкова бързо. Виждат се следите от обработката, материалът изглежда автентичен, но композицията е необичайна. Или това е много глупав опит за фалшификат или е нещо, което никой не е срещал досега. Със сигурност не е продукт на Лампсак.
- Кой е Лампсак?
- Не кой, а какво. Това е град, където са се изработвали голяма част от златните предмети от древността, които намираме днес. Но този не е от там.
- Можеш ли да го датираш?
- Хм, по нищо не прилича на малоазийската школа, поне не намирам аналог нито в гръцката, нито в персийската торефтики. Беспорно, ритоните се използват с ритуални функции още от IV- III хилядолетие преди новата ера, но единствено траките използват за това благородни материали. А такъв, с толкова подробна немитологизирана женска фигура никога не е срещан. Да не говорим за, хм... силно сексуалното изображение.
- И? Не ми губи времето, истински ли е?
- Изкушавам се да кажа, че е фалшификат, но... Трябва да се изучи по-добре. Създава усещане за автентичност, макар и да не мога да потвърдя...
- Сигурен ли си? – отпи от чашата си Славея.
- Положително. Съществуват множество ритони с протоме на феникс или човешки глави, но тази не е на богиня, нито на митологично същество, не мога да намеря паралел. Тези надписи... – завъртя ритона в ръцете си отново – хм, непознати, не е Линеар А, нито Б... елински, не... – говореше на себе си мъжът – не мога да кажа със сигурност какво е.
- Добре, професоре, благодаря ви много, това е достатъчно – изправи се Златанов и подаде ръка.
По челото на плешивия човечец бяха избили капки пот, които се сливаха в тънка струйка, готова да потече над слепоочието му. Постави ритона на плота на писалището без да откъсва очи от него. Рогът се изправи върху коленичилата женска фигура, като хвърляше отблясъци.
- Мога ли да го огледам още малко, ден-два може би, ако нямате нищо против? Мога да направя няколко теста...
- Моля, нека да ви изпратя, приятно ми беше да работя отново с вас. Хонорара пак по същия начин, нали?
- Мдааа – неуверено отговори мъжът, докато се изправяше.
- Момчета, погрижете се за нашия гост, не искаме да скучае, нали така? Аз се връщам след минутка.
Масивната, космата ръка на Георги Златанов свойски прегръщаше професора по пътя им навън. Доктор Генчев се изправи рязко.
- Не, Жоро, чакай! Няма сделка, отпада, отказвам се.
Протегна се към ритона и с трескави движения го напъха в лекарската чанта. Обърна се и видя как Славея внимателно затвори вратата зад себе си, докато извеждаше професора в летния пек.
Младежите се изправиха от столовете и пристъпиха към него. Не се усмихваха.