автор: libra

Тази поляна се спуска стръмна надолу, а тревата почти не се вижда защото
въздухът е наситен от златиста светлина, която свети така, че стъблата на тревите изглеждат прозрачни. Косачът на поляната свалил ръце от косата и спрял за миг да почине изглежда сякаш е дал шанс на тревата да се превърне в светлина. Някъде в далечината небето се стича като разтопено злато, блести златисто въздухът, a между сноповете светлина се виждат къщи и с разпръснатите между тях дървета са като декор на този свят за който разказвам. И ето ме там мен, за да измоля светлина за всички които не вярват че могат да бъдат обичани, светлина, която да ги направи прозрачни, за да могат да се видят колко красиви са всъщност.
И ето ме мен, прелетяла години, тичам през времето, подминават ме дни, понякога губя сили, но ето ме, стаила любов и копнеж, тичам към теб, и се моля да ме дочакаш, за да дойда златиста.