автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (1)

Няколко часа по-късно малкият полу-орк почука на вратата на къщата, където живееше ковача.
- Какво правиш тук, Оног?
- Мама много благодари за чудесната яхния, госпожо Амелия. Тя връща купата и изпраща това за вас. – Момчето протегна ръка към жената. В торбичката му имаше топла чорба и суров ябълков пай. – Съжалявам за пая. Мама ме остави да го опека, но ме хвана страх да не го прегоря.

Лицето на Амелия светна от удоволствие:
- Колко мило! Заповядай, Оног. Влез. Ще го опечем тук и ще ти дам парче от него.
Оног вътрешно ликуваше, но и се почувства малко гузен. Когато казваше истината, не му вярваха, затова бе принуден да си послужи с лъжа, за да постигне целта си. Беше готов на всичко, дори да бели зеленчуци и мие съдове по цял ден, само и само да си купи малко компания.

- Чаша мляко искаш ли? Не? Сигурен ли си? Добре. Защо не седнеш, Оног? Паят ще се пече поне час.
Оног се намести на малкото столче до масата. Жената махна бялата шапчица, която покриваше посребрелите й коси и седна да си почине.
- Знаеш ли какво можем да направим, за да стане паят още по-хубав, Оног? Искаш ли да ти издам една тайна?
- Тайна? – черните очички на малкия полу-орк светнаха. – Да, да, разбира се!

- Но ще трябва ми помогнеш, стара съм да се качвам аз. Вземи това столче, на което си седнал сега. Стъпи на него и свали от полицата хаванчето с чукалото. Да, точно тези. И преди да си слязал, издърпай голямата торба в края. На една от малките кутийки пише захар. Видя ли я? Извади и нея и сложи всичко на масата.

Оног отвори торбата и разгледа съдържанието й. Вътре се намираха десетина малки кутийки, които се различаваха само по надписите си. Той хвърли безпомощен поглед към жената.
- Не я ли виждаш? Какво има? – попита тя меко.
- Не мога да чета, госпожо Амелия.
- Как така не можеш да четеш?

Смутен, Оног слезе от столчето с голямата торба и я отвори отново пред Амелия. Тя вдигна кутийките една по една, намери онази, която й трябваше и му каза да сложи другите обратно на мястото им.
- Защо не можеш да четеш, Оног? – повтори въпроса си жената след като той послушно върна торбата на полицата. – Всеки трябва да може.
- Не пускат орки в училището – каза той с наведена глава.
- Разбирам. А не искаш ли да се научиш да четеш?
- Разбира се, че искам, госпожо Амелия. Много искам!!

Жената се облегна назад в стола си, скръсти ръце и замълча. Поседя замислена така, а от време навреме разсеяно потриваше брадичка. Оног я наблюдаваше крадешком, но не смееше да се обади.
- Така! – каза накрая Амелия. – Да се захващаме за работа. Извади пет кристалчета от кутийката, Оног. Сложи ги в хаванчето и ги счукай на ситно с чукалото.

Без да задава въпроси момчето направи каквото му каза тя и започна да стрива бучиците на прах.
- Това е захар, Оног. Знаеше ли това? – Той поклати глава без да прекъсва работата си. – Изпрати ми го най-голямата ми дъщеря. Тя се ожени за алхимик, живеят в Големия град. А алхимик какво е знаеш ли?
- Не.

- Алхимиците правят всякакви церове и чудни отвари. Те са учени, не са като нашата билкарка в селото. Моят зет прави тази захар. Сам ще видиш, по-сладка е от мед. Ще я поръсим върху коричката и паят ще стане още по-вкусен.
Оног се усмихна много широко. Остави чукалото и показа на жената съдържанието на хаванчето. На дъното имаше само ситно стрит прашец.

- Браво на теб. След малко ще го сложим.
- А другите ви деца къде са, госпожо Амелия? – попита внезапно Оног.
- Откъде знаеш, че има други? – присви очи тя.
- Ако тази, която е изпратила захарта е най-голямата, значи има и по-малки.
- Така е. Ковачът искаше син да наследи занаята му, но боговете ни дариха с пет дъщери. Другите четири са женени в съседни села. И десетина внука имам, но рядко ги виждам. Сам-сами останахме вече с ковача. – Тя бавно прокара пръсти през косите си, докъдето й позволяваше стегнатият малък кок на тила й. – Кажи ми, Оног, майка ти не те ли учи на буквите у дома?

- Не, госпожо. Казва, че не ставам за нищо и че няма да си губи времето с такъв като мен, когато трябва да се прекопае градината. Обаче, аз познавам О! Веднъж съседката дойде при мама и й каза нещо. Не ги чух какво си говорят, но мама много се изненада, а госпожата й каза да не зяпа като буква О. Оттогава знам, че се пише така. – И той описа кръгче във въздуха с големия си възлест пръст.

- И ти си запомнил това?
- Разбира се. Нали моето име започва така!
- Правилно. Сега извади пая, ако обичаш, поръси го със захарта и го върни в печката. Ще го оставим още малко да се запече, а аз през това време искам да ти покажа нещо.

Амелия излезе от стаята, но веднага се върна с парче хартия, перо и мастилица. Тя набързо надраска нещо на листа и го плъзна по масата към момчето.
- Какво пише тук? Можеш ли да се досетиш?
Оног внимателно разгледа думата. Долната устна се издаде напред в несигурност.
- Какво мислиш? – попита Амелия.
- Виждам четири знака. Този и този ги познавам, това е О. Мисля, че това трябва да е името ми.
- Точно така! – плесна с ръце жената. – Досетлив си. Много добре. Сега дай да видим какво става с пая.

Тя стана бавно, подпряла ръка на кръста си, сякаш я болеше, и отвори вратичката на печката. Отвътре излезе облак пара и благоуханния аромат на печен пай.
- Какво ще кажеш, Оног? Готов ли е? Да, готов е. Хайде ти да го извадиш. Сложи го на масата. Ще почакаме малко да изстине и ще ти дам да го опиташ.

Малко по-късно Амелия му отряза едно парче. Още беше топло, а Оног внимателно го взе внимателно между палеца и показалеца си и го опита. Коричката беше много сладка и хрупкава. Той си наложи да яде на малки хапки, вместо първо да оближе парчето отгоре, както му се искаше.
- Как е? Харесва ли ти?
- Много е вкусно, госпожо Амелия! Тази захар е толкова хубава!
- Изяж го спокойно. А като си готов, ще ми помогнеш ли да сготвя вечерята за ковача?

Оног кимна с въодушевление. Майка му го мъмреше, че не е възпитано, но той не устоя на изкушението и облиза сладките остатъци от пръстите си. Амелия само се усмихна и му даде да оскубе една кокошка. Работата не беше нито лесна, нито приятна, но той не се отказа, щом значеше, че може да остане още малко при милата жена. Щом приключи, той изми кокошката и я сложи в тава за Амелия.

- Вече е време да се прибираш, Оног, да не ти се кара майка ти. Утре, ако искаш, ела пак. Ще ми помогнеш с домакинската работа, а аз ще те уча на буквите и на числата. Съгласен ли си?
Устата на Оног се отвори в гигантска буква О, а очите му станаха по-широки от паници. Той загуби дар слово и едва не припадна от радост.
- Наистина ли?! Да, да, съгласен съм, госпожо Амелия! Как да не съм съгласен! Ще готвя, ще чистя и ще пера, ще прекопавам градината! Какво кажете! Всичко ще правя, само да се науча да чета...

- Добре тогава – усмихна се жената и го изпрати до врата. – Ела утре пак по същото време.
Вечерта Оног не можа да заспи от вълнение и нетърпение. Мислено благославяше Амелия за добрината й и се молеше на другия ден тя да не промени решението си. Още преди да е пукнала зората сготви супа за майка си, събра яйцата от курника, а ризата си изпра в едно старо корито и я остави да изсъхне на слънце. Момчето едва дочака да дойде следобеда, за да се върне в къщата на ковача.

Амелия го чакаше. Заръча му да изпере и простре дрехите, а когато Оног й показа какво е свършил, тя му посочи мястото до себе си и му разказа за буквите в азбуката. Привечер момчето си тръгна от дома й, за да прекара още една вечер в трепетно очакване на следващия следобед. Също се повтори на другия ден, и на другия, а Оног постепенно се превърна в постоянен гост в дома на ковача.

Мина месец преди майката на момчето да забележи промяната в него. Една вечер, когато той се прибра след урок, тя го чакаше начумерена на вратата.
- Къде ходиш? – попита го тя студено. – Казвай!
- При госпожа Амелия, жената на ковача Манфрид – призна си той, сконфузен.
- И какво дириш там, в техния дом, негоднико? – повиши глас Леония.
- Нищо лошо не правя, мамо! Помагам на госпожа Амелия, готвя и чистя, а тя ме учи на буквите.
- Не ти вярвам! Казвай...
- Не, мамо! Моля те, не ме бий! Ще ти покажа, ще видиш! Ето!

Малкият полу-орк бързо извади от джоба си къс прилежно сгъната хартия и го разтвори пред очите на майка си. На него с разкривени букви, несъмнено дело на детска ръка, бяха изписани стотици пъти Леония, Амелия, Оног. Майка взе листа и го разгледа внимателно. В горната му част видя образец на трите имена със ситен женски почерк. Леония сгъна отново хартията и изгледа изпитателно сина си.

- Не те лъжа, мамо! Помагам на госпожа Амелия с дома, че е стара вече и й тежи, а тя ме учи да чета и пиша. Много се старая! Само не ми забранявай да ходя – примоли й се той.
- Какво да те правя – въздъхна жената. – Щом на Амелия й се занимава с теб, нейна работа. Но веднъж само да се е оплакала от теб, ще съжаляваш до края на дните си, момче!
Очите на Оног се навлажниха от облекчение.
- Благодаря ти, благодаря ти, благодаря, мамо! Няма да те разочаровам! Още повече ще се старая и ще се науча! Обещавам ти!

И Оног спази обещанието си. Всяка свободна минута, която имаше у дома, посвещаваше на мечтата си. Всеки ден сутрин от ранни зори той прилежно се упражняваше да пише, а когато хартията му свършеше, продължаваше с пръчка в пръстта на двора. Само за няколко месеца той вече можеше да срича и да събира числа, а Амелия не спираше да се учудва на упоритостта му и на бързия му напредък.

Времето течеше бързо за момчето. Есента неусетно се смени със зима, а зимата - с пролет. През един прекрасен слънчев ден след като Оног прекопа градината, Амелия го извика да седнат на двора. Жената носеше със себе си книга. Кориците й бяха твърди и подвързани с телешка кожа.

- Искам да ми я прочетеш – каза му тя. – От началото до края.
Оног се въодушеви. Книгите в селото бяха рядкост и той никога не беше държал една в ръце. Той я отвори и зачете. Бавно, някъде сричаше, но докато стане време да си отива, вече беше минал цели няколко страници. Всеки ден през следващите три седмици той прочиташе по една глава на Амелия, докато не завърши книгата.

- Браво на теб, моето момче – похвали го чистосърдечно Амелия. – Имам нещо за теб. – И тя му подаде друга книга, по-дебела, с меки корици. – Отвори я.
Оног веднага я послуша. Очакваше да види нова история, но вместо това намери страниците съвсем празни. Той погледна учителката си въпросително.
- Тук ще препишеш моята книга и така ще си имаш своя собствена. Това е моят подарък за теб.

Оног разцелува ръцете на жената от радост. Беше неимоверно щастлив и признателен. Отне му цялото лято да препише книгата, но към края почеркът му беше започнал да става по-елегантен и стегнат. Когато я завърши, той я представи на Амелия.
- Браво, Оног. Много се гордея с теб. Но сега, опасявам се, вече няма нищо друго, на което мога да те науча.

Във всеки друг ден момчето щеше да се поласкае от комплимента, но думите на жената го сразиха. Долната му челюст увисна. Оног целият посърна.
- Значи ли това, че повече няма да идвам и... – той не довърши.
- Съвсем не, Оног – отговори жената и му се усмихна топло. – Винаги си добре дошъл у дома. Това означава, че дойде време да започнеш да ходиш на училище.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ