автор: severianin

Додето с ветровете разлудувани
на младостта ми корабите странстваха,
обиколих света.
И се любувах
на сините му приказни пространства.

Когато тежки плодове узряха
на мъжките ми дни в добрите клони,
отгледах синове.
И вдигнах стряха.
И чаках изгрева да ме догони.

Настигна ме.
Сега към залез слиза
на есента ми слънцето примижало.
Очаквам го в полето – бос, по риза,
далеч от дребните житейски грижи.

Да, зная, утре...
Никой не е вечен
и в битието няма изключения.
Но краят ще е като път далечен,
смъртта ще дойде като приключение

и кажа ли ви “сбогом!” на раздяла,
то значи просто тръгнал съм да скитам
по Млечната пътека, странно бяла
сред сините пространства на звездите,

край пламенни слънца, през лунна лава,
в метеоритни дъждове от злато...

И само за едно ще съжалявам –
там няма поща – картичка да пратя!