автор: malkiatprintz

Седеше по хавлия на края на леглото и гледаше огънчето на цигарата. За първи път то не потрепваше. Обикновено му трябваха доста усилия за да овладее усещането за напрежение – малко сковаващо, но и някак приятно, – което го обземаше винаги, когато му предстоеше да я види, когато беше с нея.
На неговата зряла възраст се предполагаше, че би трябвало вече да е придобил онази улегналост, която придава на мъжа стабилност и увереност, и той наистина я притежаваше, освен когато очакваше да я види: крачеше нагоре-надолу, сядаше, наместваше се, барабанеше с пръсти, облягаше се, изпъваше крака, отново подпираше лакти на колене, ставаше. Но сега беше спокоен. Забеляза, че пепелта на цигарата се беше натрупала, изтръска я и се загледа в синкавите арабески, преплитащи се в спокойния въздух. Знаеше, че тя усеща неговото напрежение. Беше умна, имаше изключителен усет и се опасяваше се, че това го прави смешен в очите й. Стараеше се да се владее, но не можеше да я заблуди. А и за какво му беше необходимо? Не искаше да си слага маски, не искаше да я мами, не искаше да се прави на велик, не искаше да върши нищо, което би могло да хвърли дори повей от сянка на неискреност между тях, дори с риск да изглежда в очите й незрял, недорасъл. Загаси цигарата и се заслуша в музиката от колоните. Поиска да смени диска, но се отказа и върна дистанционното на нощното шкафче, внимавайки да не бутне някоя от свещите. Обичаше огъня, светлината, която хвърляше и винаги имаше множество свещи под ръка. Погледът му премина по останалите пламъчета, подскачащи в редица покрай стената.

Бяха се запознали случайно, бяха започнали да се виждат някак на шега, просто приятели. Срещаха се на по едно капучино, сок или бърбън, и той никога не бе имал никакви намерения за по-сериозна връзка. Така и не разбра обаче кога мислите му бяха започнали да се връщат все по-често към нея, в кой момент беше започнал да се буди със спомена за аромата на парфюма й, за тихия звън на гласа й. Дълго време се убеждаваше, че това е нещо мимолетно, че е само шега на неговото въображение, но лешниковите й очи не му даваха мира. Двамата продължаваха да се виждат от време на време, беше им весело, беше приятно и един ден устните им се докоснаха във фина, омайваща целувка. И двамата реагираха спокойно, хареса им, беше се получила и след този ден започнаха да се виждат все по-често и по-често. Приказваха за себе си, за живота си, за нещата, които обичаха, имаха вълшебни, тюркоазени нощи, едновременно изящни и жарки, огнедишащи и лекокрили, а той се чувстваше все по-запленен, и насаме внимателно се стараеше да си изясни дали това, което изпитваше не беше само повърхностна илюзия. Не искаше да подвежда нито нея, нито себе си. Винаги бе искал човекът до него (а и сам той) да знае, че когато заговори за чувствата си, думите му ще са истинни. Отдавна беше надхвърлил възрастта в която преднамереното поведение, премерените действия и всевъзможните игрички му доставяха някаква тръпка. Беше научил, че при тях винаги се получават недоразумения и винаги има страдание, а не искаше да наранява. Нямаше смисъл.

Душът спря, тънък триъгълник светлина плъзна по пода, освети стената в коридора и тъмният й силует се открои за миг преди да угаси лампата на банята. Увита в голяма кърпа, жената се плъзна в леглото до него, целуна го, изправи възглавницата на таблата, облегна се и се пресегна за цигара. Мъжът се претърколи, подпря се на лакът, бавно прокара длан по стъпалото й, нагоре по крака й, наведе се и я докосна с устни над коляното, до ръба на хавлията, като я накара да притвори очи и да се усмихне. Постави пепелника на кревата между тях, взе цигарата й, запали я и й я подаде.
– Само мога да си представя колко жени си накарал да се чувстват истински желани.
– Знаеш, че не са много. Никога не съм преследвал жените на всяка цена, а онези, които заслужават да бъдат ценени далеч не са толкова много.
– Вярно е, но не можеш да живееш така... Не можеш да оставаш сам.
– По-добре сам, отколкото да скачам от легло в легло и да се чудя какво правя там. Не ми е необходимо да се доказвам по такъв начин.
– Но аз не съм ти достатъчна, не може да съм ти достатъчна...
– Може. Имам теб. Какво повече бих могъл да искам? Обичам те.
Тя повдигна вежди, очите й бяха изненадани, но по устните й плъзна някак тъжна усмивка.
– Не мога да бъда с теб толкова често, колкото искаш. Все още не се чувствам готова... Бях ти разказвала...
– Знам – каза мъжът. – Не мога, а и не искам да те притискам, но не мога и да бъда напълно пасивен.
Надигна се и седна до нея. Усещаше допира на все още влажното й рамо до своето. Погали дланта й и я взе между своите.
– Така се получи. Допадна ми още в началото, но никога не съм очаквал, че ще се влюбя в теб. Не съм го искал, не съм го целял, но се случи.
Тя го погледна косо и наведе глава:
– Съжалявам.
– Недей. Аз не съжалявам.
– Но това не е добре за теб. Харесвам те, просто все още последната ми раздяла беше скоро, беше тежка...
– Не, защо да не е добре за мен? Години наред живях без да имам никого до себе си, когото да обичам, появяваха се жени, преди години обичах истински една от тях но всичко се провали, към другите не изпитвах нищо, бях сам, бях свикнал, бях се затворил в мой си свят, който ми беше приятен, но все пак беше изкуствен. Бях забравил тези усещания, а ти ми ги върна. Това е добре и съм ти благодарен.
– Зная, разказвал си ми. Въпреки това не мисля, че е добре... Ще страдаш, а не го искам. Все още не мога да се впусна... Трудно е да го обясня... Сексът е страхотен, приятно ми е с теб, но и аз не очаквах нещата да се развият така, не съм го търсила... Така се получи.
– Не е необходимо да обясняваш, да търсим причини, да анализираме. Нещата са такива, каквито са и определено са страхотни.
– Но аз не съм влюбена в теб... това не те ли тормози?
Мъжът се завъртя, подгъна крака и седна срещу нея. Прокара внимателно пръсти по косата й, отметна бретона зад ухото й и бавно ги плъзна надолу по шията. Отдръпна се й я погледна в очите.
– Надеждата умира последна, но не мога да те накарам да ме обичаш. Зная, че си била наранена, че си страдала, че все още страдаш... Няма смисъл да те убеждавам, че това няма да се повтаря всеки път, да ти казвам, че няма да те нараня, че ще направя всичко, за да се чувстваш добре, че можеш да ми имаш доверие... това са клишета. Само думи, които са казвани от толкова много мъже на толкова много жени и които толкова много пъти са се оказвали празни, че отдавна са загубили първоначалното си значение, не е останало нищо от техния истински смисъл. Глупаво е да ги повтарям. Предпочитам да ти ги докажа, но за това е необходимо време и единствено от теб зависи дали ще ми дадеш това време.
– Не зная... – тя погледна към прозореца, през тесния процеп на спуснатите завеси и отново се обърна към него. – Още имам чувства, макар и стари, макар и скрити някъде дълбоко в мен, те все още са живи, не съм ги преодоляла...
– Така е, разбирам те, но да, ти си страдала, ранили са те лошо, аз дълги години съм живял без обич – хвана ръката й той. – Държиш се храбро и не ти личи, имаш приятели, но каквото и да правиш, където и да ходиш, вечер се прибираш вкъщи и си сама. Дълбоко в себе си ти си безкрайно самотна. Аз също се прибирам тук и пускам музиката силно, за да не чувам тишината на собствените си стъпки, на собственото си дишане. Свикнал съм, но животът е кратък, макар че и така може да се изживее.
– Недей, нищо не съм ти обещавала и не съм те лъгала – погали го тя. – Моля те не ме притискай.
– Не си жена, която ще търпи да бъде притискана. Не искам да се чувстваш така, но не мога да бъда пък и напълно пасивен, все едно, че си ми безразлична, сякаш няма нищо?
– Минала съм през това и те разбирам, но не мога нищо да направя... Трябва ми време за да се освободя.
Придърпа я към себе си, прегърна я и се отпусна по гръб. Усещаше тялото й до себе си, главата й върху гърдите му, разпиляната по рамото му коса.
– Времето е мое. Ще те чакам.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Целият текст: Авторски разкази на Филип Данчев http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_2229.html#ixzz2EuZc0Tmw
Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives