автор: rosina

На смядовски диалект


Имам си едни, които първо мъ разплакват,
а после им съ смея,
щоту да ви кажа чесно, дето все си мъ очакват,
хич не съ от тия.

То и злобата им е такваз,
като змийска орисия,
за туй като ги видя, все надавам глас,
страхуват се от мене, да не ги разкрия.

Ама аз си думам, нека си живеят,
те така са си свикнали, значи,
но почнат ли много да злобеят,
аз им давам от моите елачи.

Смея им се, ето на,
кво да правя, кат ни мъ разбират.
Думат ми, щяла съм да ги отровя,
искала съм бързичко да колабират.

То каквото и за тях да сторя,
все шъ мъ одумват.
Викат ми, ти в наште рабути недей съ меси,
искат само те да си мърсуват.

А пък все мъ питат, де съм била,
кво съм прайла с тоз, или онзи?
Ама аз не им казвам, че си пиша в някоя си гора,
докато съм заела щурави пози.

Дори съ радвам, чи си мъ търсят,
туй значи, чи ощи съм млада.
Знам, чи им съ иска, ей тъй на, да мъ разтърсят
до някоя случайна ограда.

Но с годините взех, чи помъдрях,
сега не казвам всичко, коту си правя.
Не не си мислете, че веки нямам мерак,
той единствен, май шъ мъ държи до края.