автор: rosina

То, за ко живейм,
си викам аз,
кът ни съ посмейм,
кат сме все тавряз.

Туй живота си го иска,
няма на къде,
то да пиша, всеки мъ натиска,
ама Муза, казвам, от къде?

Тя в нашту селу не съ свърта,
тук никой не я знай,
а, пък и Киро, дето все за чуждо се озърта
щеши бържи да я разпознай.

Може, викам си да я срещна на реката,
поне тя да мъ познай,
не, че съм обърнала резбата,
ама то, ако я видя, нищо ни съ знай.

Днеска всичко е нормално,
щот модата й такваз,
дори да ви звучи банално,
шъ си я завидъ аз у нас.

И няма нищо, ама нищо да и сторя,
само шъ си я почерпя със ширбет
и да пиши, дажи няма да я моля,
дъ ни съ мъчи с някакъв сълзлив куплет.

Бържи шъ захваним някуй стара песен
и шъ пейм, ей тъй на, от сърце,
чи то животът шъ знайти, никак не е лесен,
за туй привил ни е на две.

И няма по ромеовци да плачем,
стига веки сме скърбили,
то и няма на кого да се оплачем,
пък и кой шъ слуша дърти мутовили.