автор: Albatros

Ще си отида с птичите ята –
нали и аз съм Божем странна птица?
Тъй – някъде далече над света
ще полети и моята душица.

Пешак – потънал в сънните треви,
косите ти на тръгване погалил.
А изгревът все тъй ще си кърви
като прискрипан с черни клещи палец.

Хиляда Баби Яги на метли
ще ти се кискат в мокрите олуци.
И ще прииждат зимните мъгли –
по-лепкави от захарни памуци.

Из мрака – зейнал празната си пещ –
ще ти изпращам птици всяка пролет.
Невям за мен ще палнеш тиха свещ?
И с глас горещ за мен ще се помолиш?

Бях мъж, прегазил кротката ти степ.
Без теб ще хлътна в идещата зима.
И нека Господ Бог да бъде с теб! –
в мига, когато няма да ме има.