автор: secret_rose

Афганистан, 1979


Огънят е живот в живота. Огънят е живо същество, но идва, когато можем да го захраним и си отива веднага, щом храната свърши. За да просъществува огънят, трябва непрекъснато да яде, да поглъща, а когато вече няма какво – да му дадем себе си, душата си и от нея да поема толкова, че да да сияе като звездите на небето – неугасващ и пречистващ. Колко мога да му дам? Мога ли да се превърна във факел, в ярък пламък, горящ над нищетата и омразата.

Салима заметна кърпата си и излезе навън. Звездното небе тази нощ бе по-ниско от всякога. Малките блещукащи фенери приличаха на очи, готови да се усмихнат. Или на цепнатини, през които да слезе Огънят, ако го повика. Днес звездите бяха благосклонни – Небесната Майка бе чула молитвите и и бе отметнала от покоите си балдахина на невежество и слепота. Днес Салима можеше да вижда по-ясно отвсякога и не трябваше да губи време. Щеше да седне ето тук, до каменното лице на скалата, да изчака две песни преди първият прорез на утрото и да запали жертвеният си пламък. Тя постави малкия вързоп до себе си, облегна се на твърдта и затвори очи, нашепвайки древни молитви.

Емир – Хан се разбуди от остро усещане на страх. Гърлото му бе пресъхнало и грапаво, напираше кашлица, която не можеше да излезе и затъкваше дробовете му, сякаш нечии кокаливи пръсти го стягаха. Не можеше да диша. Посегна към мръсното канче с вода на сламата до рогозката и отпи. Почувства се по-добре. Стана. Новолуние. Звездите сякаш падаха надолу към него като светлинен водопад. Наметна черджето, с което се завиваше нощем и излезе навън. Нощите тук бяха хладни, дори студени, а днес във въздуха се носеше странна, забравена мекота. Тръгна надолу към селото да се разтъпче и се размисли за Амма. Баща и бе забързал женитбата и всеки ден у тях се събираха сватове. Носеха дарове, отнасяха дарове – дребни, ръчно изработени украшения, платове, везани на ръка, накити от сушени плодове и мъниста, храна. Момичето виждаше рядко, вече не излизаше на разходки покрай скалите а седеше в малката стая на бащиния си дом и тъкмеше чеиз. Абдулла – бъдещият жених ходеше из селото като наперен петел, закичил на видно място отпред на чалмата си едра телена брошка с тъмен опал в нея. Емир - Хан подозираше, че опала е истински. В тази страна скъпоценностите се въргаляха в прахта под нозете на хората и имаха стойност само когато трябваше да се откупи живот.
Общността го бе приела другарски. В началото срещаше съмнения и подозрителни погледи, чуваше шушукане и тихи подвиквания, които бързо затихваха, дадеше ли им ухо. Сякаш във въздуха се носеше неприятен, синкав дим, извисен от душите на селяните, но после бавно се разсея – до него достигаха добри намерения и приемане. Имаше нужда от приемане. Не разбираше причината, но искаше да остане тук. За дълго. За кратко. За колкото е нужно.
Нощем лежеше на хълбок и наглеждаше дремещите животни. Денем хващаше гегата, намяташе ямурлука – сякаш тук изобщо вали, но пясъчния дъжд бе дори по-опасен – набиваше се в порите, очите, ноздрите, попиваше в кожата и мозъка, залепваше по косата и натежаваше на миглите докато не пресуши и последната капка живителна влага, извираща от очните кладенчета за да предпази погледа, и поемаше към пасищата нагоре по хълма. Няколкото глави добитък бяха живота на тези хора. Млякото, кожите, месото. Животът на едно яре тук бе по-ценен от човешкия.
Тъничък звук прекъсна размислите му и той спря. Стори му се, че някой напява. Снижи се, притича по посока на звука и се заслони зад скалата. От другата страна гореше малък огън а около него забулена жена махаше с ръце и накъсано пееше. Взря се, потърка очи и се напрегна – движенията на жената напомняха древни магически ритуали, приличаха на ягия. Дали не грешеше? В забутано мюсюлманско село нямаше кой да изпълнява ягии. Нито каквито и да било ведически ритуали. Но жената вдигна ръка и хвърли в огъня цветове – от тук не се виждаше добре, но сякаш бяха бели. Бели цветове в огъня... Емир – Хан забрави предпазливостта си и приближи още.

Салима придърпа вързопчето, постави го внимателно на колене и го разтвори. Отдели чашките от него настрани и внимателно ги подреди. Сухи листа от апамарга – беше ги пазила години наред, скрити в грънците, чорапите, под дюшека – къде ли не, само и само да не ги открие Фатих и да ги изгори. Апамаргата не можеше току – така да се хвърля в огъня, беше свещена. Смола, ориз. Цвят от Мелиса. Семена, корени, стърготини от кора на рита и изсушени черупки от сапунени орехчета. Храна, билки, подправки. Вода и бадемово масло. После стана, разтвори пръстите на ръката си и ги отправи с молитви към космоса и великите неземни сили. Всеки пръст бе част от света – природата, небесата, водата, животът и душата. В другата си ръка държеше дълга запалена пръчка и с огнения и край изписа във въздуха първият звук на сътворението. После докосна с ръка гърдите си, там, където бе сърцето, челото си – за да разтвори всичковиждащото око и корема си – за да събуди семката, връзката с Небесната Майка. Извиси глас и запя накъсани стихове на майчиния си език.

Емир – Хан съвсем изостави предпазливостта и приближи още. В жената бе разпознал майката на Амма. Не знаеше какво прави тя, но движенията и бяха омайващи. Видя я как се наведе, събра в шепа семена и прах от земята и ги хвърли в огъня. После потопи пръсти в съд с вода, уми очите си с нея и разпръсна капки над пламъка. Вля му течност, от тук не се виждаше – навярно масло, защото пламъците лумнаха като гладна паст насреща и се извисиха наравно с гласа и. Нямаше да го забележи, изглеждаше в транс. Съвсем се забрави и стъпи на оградения с камъни кръг, в който Салима извършваше ритуала си. Тя се обърна, спусна по него невиждащ поглед, изрече неразбираеми слова и хвърли в огъня шепа ориз.
- Оризовите зърна са децата ми.
- Какво правиш, Салима... Ако те видят ще те убият!
Жената се стъписа за миг, вдигна ръце нагоре и се наведе над загасващия огън. Зарови пръсти в топлата пепел и я разспиля към него. Строполи се.
- Днес аз не благодаря, нито благославям. Днес аз не се поклоних а изисках. Днес призовах небесата да оградят светът на Амма с непробиваема стена така, както аз оградих този огън с камъните на пустинята. Ти, човече, нямаш работа тук. Всеки ще бъде разрушен, никой няма да остане... върви си!
- Салима, трябва да те отведа в дома ти, ако те видят ще те убият...
Той се взря в очите и – очи на луда, с разпалени пламъци в тях, сякаш огънят бе проникнал съществото и, бе я изместил от калъба плът и я бе обзел като сахиб, чиято воля извираше към него. Излъчваше сила. По вените му пролази страх, онзи страх, който го бе разбудил. Беглите му познания за веда се ограничаваха само до страха. Действията и не приличаха на благословените ритуали на жреците, нито на благодарствените танци около домашното огнище на вярващите. Беше магия.

„Нощта е твоята майка, димът – твоят баща! Духът – праотецът ти! На ляво, надясно, напред!”
Салима откъсна от шията си метално украшение и го хвърли в пепелта. Като от нищото изригна пламък и обгърна метала. Тя се снижи, зарови ръце в пламъците, измъкна от тях малък лъскав кинжал и го хвърли в съда с вода до нея с думите: „Елате, слънчевокожи! Хвърлете камъка си!”.
Съскане раздвижи водата и тихо угасна. Салима извика, заклати се и рухна бездиханна до пепелището.
Емир – Хан скочи, разбута въглените, посипа пясък отгоре им да ги скрие и плисна съда с водата встрани. Подхвана припаднала жена и я издърпа до скалите. Събра набързо разпилените вещи и чашки, уви ги в бохчата и и ги затули зад един камък. Потупа я по рамото:
- Хей... Хей, събуди се... Салима, събуди се... съмва се. Не трябва да те намират тук, Салима...
В този момент нещо силно го удари и той заби лице в пръстта.


Следва...