автор: secret_rose

Мелисите танцуват в аромат,
липите са отрупани с поезия.
Акордите на малкия ми свят
полъхват с венчелистчета на фрезии
за малко окъснели - само с тон,
от хора с камертонните галактики.
А капелмайсторът - в уханния си трон
молитвено се рее все нанякъде...
В параклиса ми тихо е. Без звук.
(нима в душата звуците са малко?)
Осмина пауза от нероден капчук -
дъждеца, влюбен в устните ми жалки
задъхано потропва в аллегретто.
Концерт на тишината ни. Застивам...
Очите на детето ми. Детето ми...
в зениците на смъртна самодива са...
потънали в следите на ботуш.
В следите миномет и танк се любят.
Пресягам се... Поставям им ретуш.
Човек да съм. Човек да не изгубя.

Минорен акростил. Изписвам стон.
В сърцето ми виолите ли плачат...
От космоса - забавен камертон...
попива в редовете на палачите.

И гръмва БИС! Отново и отново.
От фрезииите се отронва Есен...
И цвете без език, с ръце олово,
дете едно, се композира в песен.