автор: secret_rose

Мери
Анкара, 1975

Стаята в която се събуди беше приятна, но не беше нейната. Дълги минути гледа драпираните в розово стени докато си спомни какво се случи. Надигна се и усети в гърлото си горчилка. Познаваше добре Особените къщи със сини прозорци в Улус – беше ги виждала всеки ден, очаквайки долмуша на спирката, но старателно ги отбягваше. Бяха сгушени в подножието на калето точно до гаража за минибуси и нямаше как човек да ги сбърка. Наредените отпред върволици лъскави автомобили, предимно американски Шевролети, в късните часове на деня или когато еднорога на небето бе твърде блед, за да освети преминаващите за час от тук господа от всякакви прослойки. За жена, чийто живот бе павиран от мъжки погледи и желания, белязан от многобройни контакти, много от които – съдбовни, максимата да не се забърква в подобни общества и да стои далеч бе твърд и непоклатим закон. Нямаше място за паника. Сега щеше да се вдигне, да слезе долу при съдържателите и да поиска да се откупи. Имаше достатъчно пари по сметката и нямаше намерение да остава. А и след час трябваше да е на работа. Как ли бе попаднала тук? Навярно някой от мъжете, работещи във вертепа я бе забелязал, проследил до дома и и решил, че става за продан. Твърде познато. Навсякъде по света бяха едни и същи и действаха по сходен начин. Бе се измъквала от лапите на какви ли не сводници, бе минала невредима дори през страховития Чайнатаун в една Европейска държава, за която не желаеше да си спомня, и където чужденките, мигрирали с надежда за по-добър живот попадаха в плен на несекващите мъжки желания за плът и пари. Е, не и тя. Изведнъж в ума и нахлу името, от което бе решена да се пази – Инджи баба. Главата на Турската мафия. За него човек можеше да научи навсякъде, замесваше се дори в устния фолклор, толкова бе знаменит.
Някъде от етажа под нея проникна музика – Ажда Пекан, новонашумяла певица с лице на ангел която обичаше да слуша. Липсата на странични шумове, гълчава, суетня показваше само, че в момента долу е празно и няма посетители. В тези среди ги наричаха „гости”. Колко иронично, при положение, че щяха да им обърнат джобовете с хастара навън срещу услуга, която не се отбелязваше по плътта а оставяше огнен печат в душата. В нейната празно местенце за други отдавна нямаше. Само за три години сърцето и бе заприличало на разпокъсан, намачкан международен паспорт, в който дамга след дамга, виза след виза бяха регистрирани безброй влизания и излизания и нито едно законно. Но тя ги помнеше, достатъчно добре, за да изхвърли ненужния документ и да стане невидима за света, погребана в Улус. Само че не се бе получило така. Пресметна наум сбора от двете банкови сметки на свое име, прецени, че ще бъдат достатъчни, наметна халата, оставен за нея на перилата на широкото легло и тръгна надолу по стълбите.


Емир-Хан, Анкара, 1975

Беше твърде лесно да свикне тук отново. Любящите ръце на майка му, прикритият зад вестника загрижен поглед на баща му. Четката от пера за прах на Фатма ханъм и трополящите и по паркета обувки сутрин рано, когато приготвяше закуската докато целият дом още спи. Протягащите се на ленивото есенно слънце дълги дни, в които нямаше напрежение, умора или тресения, само лека, едва доловима леност. Беше му лесно да опита да забрави тъгата си и да се впусне в добре познатия, ухаещ на покой живот и навярно би опитал, ако не бяха старанията на другите да му помагат. От страх, че отново ще замине и този път може да е за по-дълго, всички в рода запретнаха ръкави да му устройват живота. Леля му Фахрие, по-голямата сестра на баща му звънеше по няколко пъти на ден с предложения, които майка му отхвърляше категорично и повтаряше, че сама ще се заеме с намирането на невеста. Самата тя измъкна от един кашон на тавана стар ученически тефтер, прибран там наред с албумите, униформата и ученическите пособия на малкия Емир-Хан и се зае да звъни наред на всички номера, изписани под женско име. В Турция през тези години животът се променяше главозамайващо бързо, но хората си оставаха същите, на същите адреси и със старите телефонни номера, сякаш от страх да не изгубят дълго градената си самоличност или натрупаните през времето сигурност и наличия. Нермин се оказа омъжена за някакъв предприемач от Адана и майка на три пораснали деца; Джансу се разсмя от другата страна на линията и с хълцане сподели, че с новопридобитите и сто и тридесет килограма Емир-Хан едва ли ще я хареса. Дъщерята на учителя му по музика – достолепния Фикрет ходжа бе заминала за Америка но той се възползва да побъбри с нея, да я разпита за здравето и, това на съпруга и да я покани на чай – нещо, за което да мисли бе немислимо, предвид намеренията си и оскъдното бързо отлитащо време. След неуспешните опити да открие забравена ученическа любов, Мераль ханъм се премести на тяхната улица. Съседите имаха пораснали момичета за женене, но всички излизаха с някакви мустакати, облечени в жълти сака господа и нямаше да е лесно. Можеше да разшири спектъра до съседната махала, а от там и до другия квартал зад хълма, после да стигне до центъра на Анкара и даже да пообиколи университетите, но времето не чакаше. Затова, без много да умува, Мераль ханъм вдигна отново телефонната слушалка, набра един рядко ползван номер и когато отсреща вдигнаха, каза бързо на пресекулки:
- Добър ден. Кога е удобно да ви посетя?
Отсреща заговориха и в настъпилата пауза лицето и промени многократно цвета си. Щом затвори бързо се пресегна за чантата си, наметна един шал на червени карета и подвикна на шофьора да изкара колата.
- Отиваме в Улус.
- Както наредите, ханъмъм.
- Бързо, бързо, да не види агата.
След няма и час автомобила паркира пред висока, тясна сграда. Мераль ханъм отпрати шофьора и зачука с чукчето по входната врата. Изчака минута, почука пак и дочу стъпки по скърцащите стъпала надолу. На вратата се появи мрачно, покрито с черна дантелена кърпа лице, махна и да влиза и бързо затвори зад нея.
- Заповядайте, настанявайте се. Какво ще бъде днес? Таро? Кафе фалъ? Друго?
- Остави ги тях, трябва ми нещо истинско. Попитай ги онези твоите джинове, къде да търся невеста за Емир-Хан. Притеснено ми е, всички жени са изчезнали, няма нито една подходяща.
Черната дама я прониза с поглед и се отправи към кухнята да свари кафе. Върна се с поднос сладки и лимонада, приседна на ръба на канапето и загадъчно се усмихна.
- Еееее, Мераль, ханъм, отдавна не бяхте идвали. Как преживявате? Нека пийнем кафенце, да погледаме фалче, пък после, ако е рекъл Аллах, и джиновете ще дойдат.
Майката на Емир-Хан примига с очи, после извади от портмонето си едра банкнота и я постави под пепелника на масичката.
- Един вече е тук – усмихна се дамата. – Но помни времена, когато бяхте значително по-щедра.
- Ето, ето, вземи, дай му ги! – тя извади още няколко от същите банкноти и ги напъха в ръката на гледачката.
- Хммм, да видим. Абдулламахимуаридшен е тук.
- ...шен?
- Ееее, знаете го, Мераль ханъм, знаете го. Нали той ви помогна да отпратите онова българско момиче с име на светица. Ето го, зад вас е, готов е да говори.
Мераль ханъм изтръпна, с трепереща ръка бръкна в чантата си и извади пакет цигари, бързо запали една и издуха дима в посока към затворения прозорец. Тук се задушаваше, винаги бе мудно и душно, сякаш тази жена никога не проветряваше обиталището си. Казваше, че се страхува от летящи в нощта същества с остри зъби и жадни очи, очакващи само да намерят някой отчаян, тъжен или сломен от неволи човек и влизат да го оглозгат. А аз – както обичаше да повтаря – понасям на крехките си плещи неволите на половината град.
- Слушайте, жено. Абдулламахимуаридшен казва, че късметът на сина ви няма да е наоколо.
- Как тъй?
- Чужденка ще води, от далечна земя. Казва да спреш да търсиш – няма да намериш.
- От де таз чужденка? Европа ли пак?
- Не, не. Този път от другаде. Ето, показва ми – една тъмна, чужда земя, изпълнена с кръв и страдание.
- Ох, Аллахъм, какво ми говориш, толкова пари му дадох а той... – Мераль ханъм избърса една сълза, запали втора цигара и посегна към лимонадата. Още час поседяха така на приказка, преди да седне в семейния автомобил и потънала в сълзи да отпътува към дома на мъжа си.


Следва...