автор: secret_rose

Анкара, 1975




Уюта на познатия дом го отпусна и успокои. Беше променил решението си в последния момент и бе излязъл от банката набегом, без да се оглежда. В бързината блъсна някаква жена до автомата за кафе и за миг му се стори позната – вятъра разпилени коси, аромата на приключение. Успя да прошепне „извинете ме” без да се наведе да вдигне изспуснатите вещи и излетя на улицата като попарен с разлятото горещо кафе. На пресечката едва не попадна под гумите на жълто ауди и докато скачаше в спряло на светофара такси се замисли за забраната жълтият цвят да се ползва за лични автомобили. В къщи баща му искрено му се зарадва. Сбута разпилените вестници под възглавниците на канапето, мимоходом оправи покривката на масата и го прегърна топло с „Добре дошъл”. Два часа по-късно в стаята му нахлу топъл аромат на пържени пирожки и го разсъни.
- Тя какво прави тук?
Баща му смръщи вежди и му обърна гръб.
- Може ли да не дойде да те види след такова отсъствие. Майка ти е, аз я повиках.
- Добре дошла, мамо. – натърти Емир-Хан и седна на подредената маса.
За миг очите му се премрежиха от дъхавата любов, струяща от ръцете и, с вечния, незабравим аромат на ванилия, тесто и рози. Атмосферата, която извикваше присъствието и бе повече от скъпа и непоносимо болезнена с облака спомени, нахлул в сърцето му от някое заровено в ума ъгълче, затрупано с мисли, анализи и любовта към Мери, отминалите месеци и настроения, падината в съществото му и необяснимата, всепоглъщаща бездна, в която бе живял. Вдигна поглед към прозореца с разтворени дървени кепенци, погали с очи наплетените на една кука перденца в екрю, забоденото в тях букетче полски цветя и панделката, която го крепеше, и се усмихна. Майка му гордо бе обяснявала на дружките си как и мъжките деца умеят да усещат красотата. Поради отсъствието на дъщери в този дом Мераль ханъм бавно и търпеливо бе приучавала сина си да вижда, цени и пази ръчният труд на живота, да бъде старателен и да не изспуска детайлите от очи – колкото и да са ситни и невидими, както бяха нашитите по салфетките дребни алени черешки, калинки и листица, защото сложната и заплетена бродерия на живота можеше да бъде разчетена и разбрана, единствено ако познаваш нейната изумителна калиграфия – бод след бод, с иглата на сърцето, и фината невидима нишка, която ги свързва. В онези дни момченцето я слушаше с широко отворени очи и скришом поглеждаше обратната страна на покривката, където невидимият иначе бод си беше съвсем видим. После Мераль ханъм, уморена от непрекъснатото мрънкане и недоволство на съпруга си, неговият баща, събра дантелите, бродериите и пикетата в малък куфар, след което бързо ги извади от там и ги постави на място – те принадлежаха на този дом, си тръгна. Засели се две преки по-надолу, в малка неприветлива къща, каквато смяташе, че заслужава, и всеки ден идваше у дома да бърше прах, да мие подове и да готви, без да пророни на изненадания си съпруг нито дума.
Баща му беше чиновник. Цял живот ставаше в ранни зори, над чаша чай разтваряше вестника, пъхнат в цилиндричната пощенска кутия на оградата на семейния дом, наследен от родителите му, изчакваше да чуе подвикванията на момчето, продаващо гевреци на улицата за да купи за всички, после увиваше два в подлистника със спортни новини и тръгваше за банката, в която след дълги години съвестна служба се пенсионира. Семейното имение се намираше в Оран – семпт в края на града в онези години по пътя към езерото Гьольбаши, което искреше на хоризонта излезеш ли на широката стъпаловидна тераса зад къщата и създаваше усещане за простор и утеха. Днес в този район имаше новопостроени чудати вили и центрове, паркове и административни сгради, офиси, кантори, които сивееха и закриваха красивата гледка. Но Бай Северолу, син на Юмит Северолу, внук на Ерчай Северолу и баща на Емир-Хан Северолу щеше да завърши живота си тук в тази къща и да изиска същото и от сина си. Немирният единствен син с немирната, непонятна любов Мерием, за която всички знаеха. Имаше време, когато се бяха застягали за сватба. Стените се пребоядисваха, канапетата се претапицираха, купуваха се дарове и се пълнеха бохчи с наплетени хавлии, везани пижами и накити; една от големите спални за гости на третия етаж бе напълно преобзаведена с нови мебели за да послужи за новобрачно гнездо на младите, към нея бе отворена ниша, превърната от майсторите декоратори в китна райска баня с голяма кръгла вана в средата, отделена от спалнята само с копринен параван. Мерием не пожела нищо от това. А може би той, Баба Северолу, наистина бе непоносим дърдорко и Мераль ханъм се бе оказала права – че никой не може да го изтърпи за дълго.
Вдигна лулата от махагоновата кутия, изтръска я в пепелника, зареди и без да я пали тръгна към люлеещия се стол на терасата. Синът му се бе завърнал. Може би щеше да остане.

...


Мери
Анкара, гедже конду, 1975

Мери измина на връщане същият път, по който идваше всяка сутрин до банката. Качи се на долмуш номер 97 и загледана в люлеещите се сини мъниста на огледалото за обратно виждане пое към Улус. По пътя до спирката бе наметнала старата протрита жилетка и бе променила прическата си – стегнатият кок на тила сега се клатеше хлабаво над яката и и придаваше неугледен вид. Беше уморена от мъжки настойчиви погледи и подвиквания, чувстваше се разголена под жадните им очи и старателно заличаваше всеки белег на младост и красота, които сама не чувстваше свои през изминалите години. После слизаше на последната спирка, поемаше нагоре по хълма покрай кирпичените едноетажни къщи, прилични на бавно изсъхващи под слънцето насекоми, с пипала чак до върха, където бе и нейната варосана колиба с циментов под и зидана външна чешма, криви подове и скърцащи врати, измазани в болно кремаво, сваляше униформата, слагаше чайника и загряваше вода за баня а после и за чай, изваждаше пакетираната храна от закусвалнята до работата си, където бе най-евтина и сядаше да почине, сякаш цял ден бе извършвала тежък физически труд. Но преди всичко това вадеше от пришития джоб на сакото си малкия пакет, притискаше го до гърдите си и го пъхваше под дюшека, където се надяваше никой да не го намери... поне до другата заран, когато щеше да го отнесе отново в банката.
Към 2 часа, в най-непрогледното мъртвило на Улус, точно когато сънят тежеше отгоре и като воденичен камък резето на вратата прещрака, дюшемето проскърца и Мери се задави от мръсния парцал, напъхан в устата и. Силни ръце я повдигнаха и помъкнаха на пътя и дори не успя да извика. Намери се на задната седалка на вонящ на ракия автомобил под дебело одеяло, неспособна да помръдне. След няколко минути, които и се сториха вечност успя да фиксира сините прозорци на Особените къщи в Улус.

Следва...