автор: secret_rose

По килнатите покриви на къщите
заслиза Есен, пламенна и мека.
Поемам от Межидие на връщане
а тя пресича пътя ми полека.
В косите и - непрецъфтели истини,
в очите - благи стихове и песни,
а пръстите докосват ме замислено
и сякаш ми шептят - И ти си Есен.
Присядам. Малка шарена тетрадка
разгъва светове на третокласник.
Животът ни - извезана забрадка
напомня колко лесно сме пораснали.
Гласът ни - малко, пъстро барабанче
потупва поздрав. И ръка протягаме...
да я погалим - Есенно, макар че
като изгубен спомен ще избяга.
Но Емили видя я. И откъсна
най-сочният и плод - усмивка златна.
И над варосаните улички се спусна
разбиране. Едно, и благодатно.
Сега я чувам - струна от виола
и виждам я - дайре венчален пръстен.
Подхващам диплите си пъстрополи
и се разтварям в детството невръстно.
Нататък ще заплуват пъстроцветни
очите на детето ни щастливо.
Не се заравяй с мен в мъглите летни.
Аз - Есента - прераждам. Не убивам.