автор: ivliter

На спирката до мен са седнали баща и момче. Край нас прелетяват деца с велосипеди. Увлечени са в надпревара и не се смущават от интензивното движение. Тънките им пискливи гласчета се извисяват над шума на автомобилния поток. Перчемите им се веят от лекия утринен ветрец и зачервените им от въртенето на педалите лица сияят. Връщат ме в онзи далечен свят на моето детство и потъвам в мил спомен, как баща ми ме учеше да карам колело.
- Татко, искам да ми купиш велосипед, като на тези момчета – виждам изписаната завист в очите на момченцето.
- Искаш! Ти вечно искаш да ти купя нещо, а не ме питаш имам ли пари.
- Ами виж, че всички други деца имат.
- На другите деца татковците са богати.
Горчивина се изписва на детското лице от отказа на бащата да изпълни желанието му.
- До вчера искаше китара, сега пък велосипед.
- Като гледам другите…
- Като гледаш! Ами не ги гледай. Каквото видиш го искаш. И аз искам лека кола, ама няма – вися по цял ден на спирките да чакам автобус.
Този диалог предизвиква на лицето ми усмивка и си спомням прочетената някъде мъдрост, че торбата на желанията е бездънна и мисълта ми започва да кръжи около нея. „Може ли да живее човек без желания? Без тях ще сме мъртви. Желанията ни подтикват непрекъснато към действия в стремежа си да ги задоволим. Когато са възвишени, те движат прогреса. Но не бива да забравяме, че всяко ново желание е една нова нужда – ако бащата купи велосипед, ще трябва да купи и каска за главата и подходящи за колоезденето дрехи. Ако купи китара, ще трябват струни, перца, школа за китара, ще трябва да се намери учител и става дълга и широка."
А детето тропа с крак до мен и впива очи в баща си:
- Толкова искам да имам велосипед. Моля те бе тате, купи ми!
- Може би някой ден, ако спечеля от нещо пари – говори уклончиво бащата, за да се отърве от настойчивите молби на сина си.
А като ги слушам, аз продължавам да си мисля за желанията: „ Много по-лесно е да се потисне желанието, отколкото да се удовлетворят следващите, предизвикани от него. Желанието да имаме това, което нямаме ни пречи да се радваме на това, което имаме. Може би някои от децата с велосипедите да си няма баща, за разлика от този малчуган до мене. За това на момчето и през ум не му минава, и досажда на татко си.“
Автобусът още се бави и през главата ми вече идват отнесени извън случващото се до мен съждения за желанията: „Това, което очите не са видели, сърцето не го желае. Да искаш невъзможното, значи сам да си създаваш главоболия, докато стигнеш до отказ от него.“
В това време автобусът спира на спирката и аз, и моята малка компания нетърпеливо влизаме в него. Желанието ни вече е изпълнено – возим се напред към своето ново желание…